Тя беше хаос. В мислите си, в действията си. И начинът ѝ на обличане и на говорене. Един подреден хаос, който караше мъжете да полудяват. По нея, заради нея, въпреки нея.
Не искаше, не трябваше, но си тръгваше. Сякаш гонеше някого. Сякаш тичаше в кръг и стъпваше по своите собствени следи...
Варна бе самотна. Поне така аз така я чувствах. Самотата бе облякла градът в мъгла. Мъгла, която тежеше като цигарен дим в спарено помещение. Вървях бавно, безцелно. Музиката в ушите ми кънтеше, раницата ми тежеше доста, бирите в нея сигурно подрънкваха в такт с крачките ми. Кеят бе празен - празен кей и плътна мъгла. Да се размажа на кея не беше лоша идея. Тропнах раницата на мокрия шезлонг. Добре, че си свих козът у нас, че в тая скапана мъгла това упражнение щеше да ми отнеме доста време. Като прибавим и водката, която изпих, и цялата картинка ставаше мармалад.
Всмуках силно... Дим и мъгла. Дробовете ми пищяха неистово. Кашлям, давя се, усмихвам се. Шезлонгът ме пое бавно и нещата си дойдоха на мястото. Мъглата ме прегърна и мислите ми се подредиха като решетка на молекула в иначе сбъркания ми и счупен свят. Бях с нея някога. Някога, някога, колкото девет лета. Срещнах я на този плаж. Тя бе слънчоглед. Мислех си как ще дойда и да я скъсам, щом изгрее луната. Не го направих. Стори ми се крехка, не желаех да ѝ причиня болка. И тя го разбра, прочете го в очите ми и в един безмълвен миг време сякаш спря.
Вторият коз ме занити. Затворих очи и усетих мириса на нейната коса. Периодите в живота ми бяха два. Преди нея и след нея. Преди нея живеех с една грижа – да нямам никакви грижи. След нея грижите поникнаха в ежедневието ми. Не можех да я спирам да идва полугола в съня ми.
Събрах с кашкавалените си ръце разпилените бутилки и ги замъкнах до кофата. Лудост беше да спя на тоя кей. Влачех бавно краката си и преповтарях наум скандала помежду ни. Кога се счупиха нещата между нас? Карахме се шумно, блъскахме се по улиците, повръщах в скута ѝ, а тя се смееше през глас. Събличахме се голи и тичахме по покрива на блока. Обичахме се така, както се карахме. Шумно. Без срам, без причина, без смисъл.
Блокът ми изникна из мъглата. Подминах полицейската кола, напрягайки всичките си сили да изглеждам адекватно. Имах още грам-два у мен. В кухнята светеше?. Посрещна ме обезумелият поглед на майка ми:
- Къде беше?
- Навън.
- Има полицай в кухнята. Пита какво си правил цял ден. Казах, че не знам.
- Какъв полицай? Какво е станало?
- Мира... наръгали са я. Не знам какво е станало и кога, ама търсят тебе, маме - промълви майка ми.
Полицаят изпълни касата на врата. Или бях напушен много, или наистина тази кука започна да се облизва, когато ме видя. Паникьосах се, избутах майка ми и се втурнах по стълбите. Пред входа нямаше друга кука, слава Богу. Имах усещането, че всичко се движи на забавен каданс. Мъчех се да тичам, но се движех безумно бавно. Задъхвах се. Дробовете ми пищяха неистово за втори път тази вечер. Информацията премина като ток през съзнанието ми. Мира, наръгана, тази нощ, скандалът пред общината, кеят, мъглата. Сега навързах нещата. Мира наръгана с нож!
Второ районно беше най-близкото районно до нас. Влязох там, след като повърнах няколко пъти, звъннах на Мира, тя не вдигна, изпуших и последния коз и се разплаках като дете. Разследващият полицай Киров ме погледна стреснато. Познавах го още от малък. Бай Кире ни бе комшия и бе любимата половинка за белот на баща ми:
- Мишо, Мишо... Къде скиториш, моето момче. Какви ги забърка? Сядай, сядай, ще ти взема едно кафе и ще поговорим надълго и нашироко за това, което се е случило. Айде сядай да не те ошамаря. Малко ли бой си ял от мене.
Стаята се сви до размерите на кибритена кутия. Седнах и сякаш се разлях на стола.
Тя бе хаос. Така ще я помня винаги. Слънчогледите на гърба й имаха цвят на изгрев. Тя бе подреден хаос и сякаш никога не спираше да гони някого... Може би най-накрая го стигна.
НАЗАД
