Този текст е за всички жени, които обичат да държат всичко под контрол. Тежко е, когато всички планове лежат на твоите рамене – ти си най-организирана, най-дисциплинирана, ти си по-отговорната част от двойката и трябва да се погрижиш за всеки малък детайл от всеки план. И обикновено нямаш нищо против – това е в кръвта ти, но не ти ли се иска понякога, поне за малко, някой друг да се грижи за теб? Друг да вземе не чак толкова важните решения, а ти просто да се отпуснеш и да се наслаждаваш? Е, не си единствена, това е искреното писмо на една жена, която се е уморила да взима всяко решение във връзката си.
„Когато се омъжих за него, много добре знаех какъв човек е.
Силен, щедър, мил... но в много отношения – моя пълна противоположност. Сигурна съм, че тогава съм си мислела, че мога да го променя. Вероятно съм си мислела, че в него ще се събуди желанието да организира поне една от срещите ни. Убедена съм била, че той ще превъзмогне страха си да прави неща, които са извън зоната му на комфорт.
Но нямаше как да предвидя как ще се отразят децата на връзката ни. Бракът и съвсем скоро появилите се деца направиха личните ни качества и недостатъци още по-изразени. Дарбите и уменията ни станаха средства за оцеляване.
И през повечето дни аз нямам нищо против ситуацията. Вече съм приела, че часовете при лекаря и зъболекаря, плащането на сметките, резервацията за вечеря, записването на децата в детска градина – всичко това е в моите ръце. Ти винаги си обичала да планираш, си казвам. Няма да се чувстваш добре, ако ти самата не държиш всичко под контрол, така че се успокой.
Но има дни като днешния, когато си признавам, че съм уморена. Много уморена. И осъзнавам, че поне веднъж искам аз да бъда обгрижваната.
Понякога си мечтая какво би било, ако той се грижи за мен. Срам ме е, но вероятно не съм единствената, която си мечтае за това. В мечтите ми се будя от нежна целувка, той завива раменете ми с одеялото, което непослушно се е свлякло от мястото си, а после ми прошепва: „Остани да поспиш още, аз ще се погрижа за всичко”. Цял ден, в който да ме питат какво искам да ям и какво могат да направят за мен. Ден, в който те ще са 10 стъпки пред мен, да знаят какво искам още преди да съм го изрекла – както правя аз всеки ден за всеки един член на моето семейство.
Ето я любимата ти бутилирана вода, скъпи. Ето го обяда ти, мили. Внимавай с локвата, ще се намокриш. Детето ще се нарани с тази пръчка, моля те, вземи му я. Децата са на плуване от 18.00 ч., затова ще ти приготвя вечерята в 17.30 ч., освен това вече съм платила на детегледачката, така че не се тревожи.
Всяка нужда, всяка емоция, всяко желание, всеки каприз – стоварени на моите рамене, които треперят под натиска от целия свят.
А той? Кой е мъжът, с когото споделям живота си? Този мъж, който сякаш вижда през мен, забравя коя съм, не знае, че аз съм много повече, че искам много повече. Мъжът, който не знае, че плача нощем до него, защото не мога да помоля за това, което искам най-много – да ме иска. Не като съпруга, не като майка, а като личност.
Искам да ме вдигне на ръце, да ме прегърне силно, да планира една вечер, само една вечер, извън дома ни. Подробностите не ме интересуват, искам само един ден някой да се погрижи за всеки детайл вместо мен. Без „Какво мислиш?” или „Ти какво искаш?”, просто да се отпусна и да не мисля.
Искам това, което не мога да имам и което никога не съм имала, защото нашата връзка не работи по този начин и никога не е работела така. Той е устроен по съвсем различен начин. Аз съм организатор, мениджър, координатор. Но нямам представа как да го помоля за това, което сърцето ми копнее.
Сигурна съм, че не съм единствената жена, която е надянала халка на пръста си, напъвала е с всичка сила в родилната зала и изведнъж, след едно премигване, се е оказала вкъщи, затрупана от тонове дрехи за пране. Сигурна съм, че не съм единствената, която се е запитвала: „Така ли трябва да се чувствам?”
Понякога толкова много се ядосвам, докато чета мнения на експерти, които ме съветват да се грижа за себе си. Сякаш някой трябва да ми го напомня, за да си го запиша в списъка със задачи. Освен това намекват, че жените не знаят какво е най-добро за тях, но винаги поставят другите на първо място.
Очевидно, това е парадокс. Определението за „майчинство” е съвсем просто – трябва да даваш, във всеки момент, под всякаква форма. Ние буквално даваме жизненонеобходимите елементи от собствената си кръв, за да расте здраво бебето в утробата ни. Този малък „паразит” източва всичко необходимо от тялото ни и се настанява съвсем удобно в матката ни, докато взима ли, взима.
Ние даваме щедро, за да може да се роди нов живот. Ние сме свикнали да даваме от самото начало.
Но днес, поне днес, си мечтая за някой, който да се грижи за мен.”
Била ли си в такава връзка? Какво би направила на мястото на тази жена?
НАЗАД
