Тя е толкова лекичка в ръцете ми...
Ами ако не мога да я държа?
Закопчаваме я в столчето на колата, която трябва да я откара в безопасност у дома. Седя до нея, гледайки как коремчето й се движи нагоре-надолу и пазя главичката й от оклюмване.
По-малко от пет минути след като тръгнахме от болницата, една сестра ми се обади да съобщи, че съм си забравила сапуна за лице. Видели са етикета и са знаели, че не е евтин, затова са ни се обадили. Обърнахме и се върнахме, а аз се чудех дали не е редно да останем в това помещение, в безопасност зад стерилните стени.
Губила съм бебета, години и сапуни за лице – ами ако изгубя и сърцето на дъщеря си?
Сега, когато е извън тялото ми, мониторите няма постоянно да следят дали сърцето й бие. Ами ако забравянето на сапуна е само първата от поредицата грешни стъпки?
Ами ако я закарам в безопасност у дома и там изгубя пулса й?
Стигнахме вкъщи и всичко е слънце, чудо и страх. Съпругът ми отвори вратата на вана, а аз бавно повдигах тялото си. Има розови храсти; животът е същият и същевременно напълно нов, защото тя е тук. Чудо е, че я повдигам от столчето й и правя тези обикновени крачки към входната врата. Едва съм пристъпила и момчетата ми се втурват и ме заобикалят, а очичките им са пълни с обожание. Стоим неподвижно. Това е момент, в който не искаш да бързаш.
Аз се къпя, тя спи и сме у дома.
И изведнъж токът угасва. Майка ми готви на газов котлон, затова продължава, а останалите се събираме в задния двор, за да наблюдаваме залеза, докато светлината отслабва. Красиво е – наблюдавам лицето на Джой, обсипано в розови и златни нюанси.
Но остатъкът от първата й нощ у дома е навигиран с фенерче. Нося лампа на главата си, за да й сменя пелените и вървя внимателно, за да не се спъна с разбитото и лекуващо се тяло. Паниката расте. Как ще я наблюдавам дали диша? Как ще я опазя в безопасност без светлина?
Срамът следва страхът по петите... усещам как си вярвам, че съм пълна развалина. Дори не мога да осветя първата й вечер у дома. В нощта, в която я водя за първи път у дома, се вслушвам в собствените си лъжи, че съм изгубила бебетата си заради себе си – моята грешка, моята бъркотия, моята неспособност да ги защитя.
Казвам на съпруга си, че трябва да мога да направя това, но просто не мога. Затова той ме откарва до денонощния супермаркет и се връщаме с генератор. Няколко часа, малко пот и много кабели по-късно, има светлина над леглото ми, с която мога да я наблюдавам. Има достатъчно светлина, за да си спомня, че такъв е животът – сапунът се забравя, токът угасва, а понякога бебетата умират в утробата без обяснение. Това е просто животът, а до мен лежи малко бебе, което един ден ще стане млада жена и което носи сърце, по-сложно от всяка вещ, която мога да видя със светлината от лампата.
На тази мека светлина си спомням, че не държа сърцето й и прошепвам няколко молитви, за да накарам Създателя да го държи. Ние сме у дома заедно и заспиваме до сутринта.
НАЗАД
