Има едно място, което се намира между това да се влюбиш и това да се отдръпнеш. Там се озоваваш, когато не можеш да решиш дали да поемеш риска и да се отдадеш на любовта, или е по-добре да запазиш спокойствието и самотата си.
Аз съм точно там.
Винаги, когато се появи някого, с когото има някакъв шанс, попадам в това състояние. Започвам да се чудя. Страховете ми се появяват. Не мога да преценя, дали и той се чувства така. Дали ще е различно? Дали ще ме нарани? Дали ще остане или ще си тръгне?
Отдавна съм забравила какво е да се вълнуваш от срещите си с някого. Да мечтаеш за устните му. Да копнееш прегръдките му. Не помня какво е да имаш пеперуди в стомаха, да очакваш с нетърпение името му да се появи на екрана на телефона ти. Не помня какво е да обсъждаш новата си любов с най-добрата си приятелка и заедно да мечтаете за общото ви бъдеще.
Може би вината е моя. Вече нямам желание да се запознавам с нови хора. Нямам интерес да слушам за живота им. Нито да ми стават близки. Защото всичко, за което си мисля, е :
Какъв е смисълът?
Не, не че се чувствам по-добре така. Искам да повярвам, че и с мен ще се случи някой ден. Радвам се на приятелките си и тяхната любов. Щастлива съм за тях. Но някак отблъсквам всички шансове, които съдбата ми предоставя.
Не знам как се случи. Как успях да попадна тук. Как се изгубих така, че да не мога да почувствам трепетите на любовта. Че не искам да допусна никого до себе си. Знам само, че всеки път когато съм на косъм да скоча и да се отдам на любовните трепети, споменът за всички, които са си тръгнали и са ме оставяли сама, изплува, и решавам, че е по-добре да не рискувам .
НАЗАД
