X

Как майчинството ме превърна в истински воин и защо и вие трябва да го направите

от в 10:50 на 23.06.2016 в Всичко за теб | Историите на една дама


Как майчинството ме превърна в истински воин и защо и вие трябва да го направите

Как майчинството ме превърна в истински воин и защо и вие трябва да го направите

Моят път към превръщането ми в Спартанка започна доста невинно една вечер, пиейки безалкохолни коктейли "Маргарита" с някои нови приятелки миналата зима. "Записах се за спартанско състезание през юни", каза една стройна и силна майка. "Мисля, че и вие трябва да го направите с мен". Тя вероятно не насочи коментара си към мен. Но три други майки на масата бяха (и все още са) фитнес инструкторки и всички те обичаха предизвикателствата и бяха участвали в множество състезания. Аз тренирам много (благодарение на това, че има забавачница във фитнеса), но единственото фитнес състезание, в което участвах, беше 8 часа йога и пилатес с благотворителна цел. Да катеря двуметрова стена, да вдигам камъни и да тичам повече от 12 километра? Не е моето нещо. И все пак нещо се запали в мозъка ми. "О да, ще го направя!", казах в този момент. И така започна всичко.

Прекарах следващите няколко месеца леко вдъхновена, но повече ужасена от това, в което се бях забъркала. Започнах да тренирам, добавих допълнителни силови класове и много тичане към ежеседмичните си тренировки, но както повечето майки знаят, животът и особено животът с малки деца, е непредсказуем и може да обърка и най-добре обмислените планове. И не съм сигурна дали подготовката за влачене из 13 километра кал на 37-годишна възраст, всъщност би могло да се сметне за мъдро решение. Закупуването на нов дом и продажбата на стария със сигурност скъси моето време за тренировки и по времето, в което дъщеря ми излезе в лятна ваканция три седмици преди състезанието, аз знаех, че ще се наложи да се справя със състезанието единствено разчитайки на психиката си, а не на мускулите си.

В деня преди състезанието, моят отбор от пет майки (с общо 12 деца на 7 и по-малко години!) се срещна за една нощ на почивка преди голямото състезание. Някои от нас бяха много развълнувани (това беше майката, която наскоро завърши първия си полумаратон за по-малко от два часа), някои от нас бяха изключително нервни (аз!). Всички знаехме, че ще трябва да се поддържаме, за да успеем да преодолеем изтощителните 26 препятствия, прогнозираната 35-градусова жега и калта, причинена от два дни проливни дъждове точно преди състезанието. Условията не бяха точно оптимални за начинаещ като мен и вече бях решила, че оцеляването ще е мой по-голям приоритет от завършването.

Когато пристигнахме на стартовата линия по обяд на следващия ден, аз бях неспокойна, но оптимистична. Въпреки показанията на термометъра, не се усещаше толкова горещо и имаше повече от 4000 състезатели от всякакви възрасти и телосложения. Със сигурност очакването беше по-лошо от действителността. Бях права, но и грешах в същото време.

Три часа и половина по-късно, се бях влачила през почти 5 километра кал, подобна на плаващи пясъци и стигаща над коленете ми (другите състезателки губеха непрекъснато обувките си), бях си усукала глезена след тичане през неравен терен, което направи продължаването ми нататък почти невъзможно; бях прескочила многобройни стени; бях пропълзяла под две полета с бодлива тел и бях вдигнала повече тежести (скали, кофи с камъни, гуми и други), отколкото си мислех, че е възможно. Обувките ми бяха пълни с кал, усещах огромни натъртвания по ръцете и краката си, а тялото ми беше едновременно изтощено и изпълнено с повече адреналин, отколкото някога съм чувствала. И някак си аз успях да прекося финала. Четирите ми съотборнички и аз се хванахме за ръце, докато прескочихме линията от огън (най-лесното препятствие, през което бяхме минали целия ден, но едно от най-впечатляващите за дъщеря ми) и прекосихме финала. Трябваше да се боря със сълзите, пълни с прекалено много емоции. Бях спартанец, воин и бях горда от себе си.

Няколко дни по-късно, докато все още имам ужасяваща мускулна треска, си мисля за това, което ме вдъхнови да премина през подобна трудна физическа задача на този етап от живота ми. Една дума: майчинството. Направих го, защото имах нужда да докажа на себе си, че съм способна да се подложа на изпитание, което да няма нищо общо с оцеляването на поредния ден в задоволяване на нуждите на 2-годишно и 5-годишно хлапе. Исках да докажа, че все още мога да изненадам себе си, докато водя монотонен и повтарящ се живот. Направих го, защото исках да почувствам приятелско отношение от другите майки, без това да има общо с обсъждането на режими за сън или учебни занятия. Направих го, защото исках дъщеря ми да се гордее колко силна е майка и (гордее се). Направих го, защото исках да се чувствам горда от себе си (и аз се гордея). Всички майки са войни, но понякога трябва да излезем от зоната си на комфорт, за да си го припомним. Толкова се радвам, че за един изтощителен ден, аз направих точно това.

 



Теми   истински истории | майка

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.