Тази история от Катлийн Флеминг за това как синът й случайно е счупил огледало, е наистина вдъхновяваща.
Това беше коридорът ми миналата сряда.
Счупен. Остър. Коварен.
Това беше коридорът ми.
Синът ми направи това.
Понякога, дори често, нещата се чупят – непоправимо. И това спира дъхът ви на секундата.
Дъхът ми спря, когато синът ми нахлу в банята разочарован, ядосан, бесен поради лични, много значими за него, причини. И когато избра да тресне вратата на банята, което накара тежкото огледало, закрепено за предната й част, да се изплъзне и да се удари в пода - милиони счупени парченца започнаха да отразяват светлината на следобеда.
Останах спокойна. Огледах щетите и си поех дълбоко дъх. Оставих кучето навън, за да не пореже лапичките си и отведох котката в мазето по същата причина.
Излязох на двора и почувствах горещи сълзи да се стичат по лицето ми. Удивително е колко сам се чувствате, ако сте самотен родител, в моменти като тези. Осъзнах колко уплашена и разочарована се чувствах. Това наистина ли се случи? Да. Това е реалността.
И докато стоях и обмислях дали това не е индикация за неговия развиващ се характер, чух плача му през прозореца над мен, идващ от банята.
Душата го болеше. И той не очакваше това. Здравей, гняв - не помня да съм те канила в дома си.
Уплашен. Ужасен. Засрамен. Притеснен.
Дълбок дъх, майко-воин. Дълбок дъх. Тази малка, крехка душа има нужда точно от теб се. Има нужда от най-добрата ти страна. От най-голямото ти състрадание. Твоята най-нежда и твърда майчина любов и успокоение. Поеми си дълбоко въздух. Хайде.
Хайде. Отивай. Отвори входната врата, премини на пръсти през счупените стъкла, остави го да те чуе, че идваш, виж как вратата на банята се отваря, виж лицето, което обичаш най-много на света, зачервено от тревога и мокро от сълзи, а гласът му тихичко изрича: "Мамо, никога повече няма да правя така, много съжалявам". Още сълзи. Още плач. Толкова много несигурност на сладкото му лице.
Отиди. Хвани го. Сега. Остави го да се сгуши в скута ти. Да, ти също плачеш. По дяволите, това беше сериозно. Дръж го здраво. Виж как той се свива на топка в ръцете ти. Виж го как желае да бъде обичан от теб. Да бъде успокоен от теб. Виж колко е малък все още. Виж колко крехък е духът му.
Обичам те. В безопасност си. Аз съм точно тук. Най-лошото свърши. До теб съм. Тук съм. Обичам те.
Хайде, мамо. Разкажи му за гнева. Разкажи му сега. Гневът е наистина мощно чувство. Всеки има право на гняв. Гневът гори. Може да пречиства. И да унищожава. Той кимва. Усеща го. Вече се е запознал с гнева.
Има по-добър начин да покажеш големите си чувства. Ще поработим заедно върху това... утре. Аз съм тук, за да ти помогна. Ти си в безопасност. Никога не си сам в гнева си. Никога не си сам в страховете си. Тук съм. Ние сме тук заедно. Сега ще почистим заедно.
И почистихме счупените парченца. Метохме и минахме с прахосмукачката. Беше тиха работа. Внимателна работа. Умислена работа.
Понякога нещата се чупят. Понякога ние ги чупим. Не е важно счупването, няма значение как и защо. Важното е как избираме да отговорим на чупенето. Убива ли ни? Хвърля ли ни в низходящата спирала на вина и наказание?
ИЛИ
Помага ли ни да си спомним как да обичаме най-дълбоко? Подтиква ли ни към състрадание и кара ли ни да достигнем прескочим мислите за "правилно" и "грешно" и да достигнем до "обичта".
Да. Обичта.
Давай, мамо. Отивай сега. Вземи своето дете. Научи го на това. Покажи му това. Изживейте това. Нарича се обич. Давай. Сега.
НАЗАД
