Не съм сигурна колко зъби има най-малката ми дъщеря. Осем или десет? Имам предвид, че това е нещо, на което обръщах внимание с първото ми дете. Записвах го в бебешкия й дневник, изпращах милиони снимки на всяко зъбче на бабите в мига, в който проникваха през нежните й венци. Очевидно мога да ги преброя, но честно казано не ми е важно.
Не ми е важно? Да, точно така. Обичам това малко момиченце като никой друг на света, но не ми пука колко зъбчета или колко коса има, нито пък точно колко думички знае. Не може да ми пука по-малко за малките детайли.
Преди да ме нападнете, че не обичам децата си, имайте предвид, че спомените, които пренебрегвам не са големи неща – това само малки детайли, които не са особено важни сега. Грижа ме е децата ми да са в безопасност, да са щастливи и да процъфтяват (освен това имам бебешки дневник за малкото си дете, който планирам да попълня преди да постъпи в университет). Но по-важното е, че според мен моята дребна разсеяност доказва подобрените ми родителски умения с второто ми дете.
Уверена съм, че същото важи и за всички останали дами, които имат две (или три, или пък повече) деца. Да, ние сме прекалено заети, за да забележим много неща, но тази редуцирана мания също така ни помага в по-дразнещите части от родителството, които се разрешават единствено с търпение – например безсънните нощи или изцапаните дрешки. Не „зацикляме“ в малките постижения или предизвикателства. Грижа ни е за цялостната картина. Също така знаем, че да обичаме децата си, не означава да ги обичаме с изчислена еднаквост.
Любовта ми към двете ми момичета е различна – не по-малка, просто различна. Те имат свои собствени темпераменти и обичат по свой начин. Едната от тях се нуждае от гъделичкане, смях и шум през повечето време. Другата желае да е тихо и да се чувства сигурно и уютно. Имат свои собствени предпочитания. Едната обича балет и розово. Другата обича футболни топки и мръсотия. Най-важното е, че и двете имат различни нужди от родителите си. Едната е упорита и инатлива. Другата е по-кротка, но и по-често се тревожи.
Много родители, които срещам, се тревожат как ще обичат или възпитават децата си еднакво, когато второто дете се появи и как ще отделят същата енергия, която са дали на първото си отроче. Чудят се дали ще го намерят в себе си – дали ще могат да обичат толкова силно и друго човешко същество.
Напълно разбирам. Да, с първото ми дете се сблъскахме с ужасни колики през първите три месеца от живота й и за мен беше невъзможно да спя добре през първата година, но преди да се появи сестричката й, тя беше целият ми свят (разбира се, заедно с партньора ми – той също е страхотен).
Попитах моя приятелка, която е опитна майка, как е направила място в сърцето си за второто бебе.
„Помня деня, в който отнесох Лили у дома, след като ни изписаха от болницата. Нейният голям брат Джак я гледаше и направи някакъв жест към нея. Беше внезапно движение с ръката, а аз, тъй като бях недоспала, реших, че той може да я нарани, че може по някаква причина да я удари или да прояви агресия към нея. За кратък момент изпитах ужас, вероятно заради високите нива на следродилните хормони и изчерпаните емоционални резерви и определено не живеех в реалността“, разказа ми тя.
„Усетих, че инстинктивно защитавах бебето си, отдръпвайки я от сина ми, притискайки я до себе си, за да не може да я достигне. За кратък момент му се вбесих. Бдителната майка в мен се прояви. Изпитвала съм подобно желание за защита с него милиарди пъти през краткия му до този момент живот – когато някое дете му кажеше нещо нелюбезно в училище, когато се нарани в парка – но не вярвах, че е възможно, да защитавам и друг човек така. В този момент разбрах, че обичам двама човека с еднаква интензивност по едно и също време.“
Научих какво точно е имала предвид с моите деца, когато нуждата да защитавам се прояви след като родих второто си дете. Бих отишла до луната за нея. Но все пак, докато расте и се развива, се изкушавам да видя отглеждането на второто си дете като упражнение по пропусната документация и внимание.
Същото е и с останалите многодетни семейства. Когато имаме две деца сме заети и се тревожим, че следващото ни дете ще бъде пренебрегвано от нас. Трудно е да не сравняваме постоянно какво правим за едното дете и какво за другото. Можем да се опитаме да им дадем еднакво внимание и време, за да се уверим, че всичко е честно. Но докато непрекъснато се опитваме да направим нещата еднакви, пропускаме нещата, които карат хлапетата ни да се чувстват ценени и обгрижваме. И тотално се уморяваме от всичките тези сметки и изчисления.
За щастие има и добра страна на разделеното внимание, сложните отношения между братчетата и сестричетата и малко забравяне: имаме тайният коз на опита, изградили сме самочувствие, преминавайки през всеки етап на родителството и успяваме да разрешим всеки проблем в момента, в който се появи.
Може да се чувствате понякога, че да обичате децата си добре означава да ги обичате по абсолютно равно, но не бива да е така. Разбира се, не трябва да имате фаворити или да пренебрегвате някое от тях, но се фокусирайте по-малко върху това да обичате по равно и повече върху това да обичате индивидуално, пълно и с присъствие. Спрете да се тревожите за бебешкия дневник. Отбележете факта, че сте по-силни, по-мъдри и по-малко фокусирани върху дреболиите. Вашите деца не се нуждаят от равенство, а от индивидуална, истинска, неизчислена любов.
НАЗАД
