Преди няколко седмици си седях на бюрото, когато чух суматоха от кухнята, където трите ми деца довършваха обяда си. Сега, когато са на 16, 15 и 11 години, вече не ми се свива стомахът, когато чуя нещо подобно и не тичам натам, мислейки, че някой е наранен и се нуждае от спешна помощ. Натиснах бутона „заглушаване“ в ума си и ги игнорирах. Когато по-късно влязох в кухнята, за да си сипя кафе, дъщерите ми, които този път бяха сами, ми се нахвърлиха.
„Чу ли го как те нарече?!“, изкрещяха момичетата в унисон и продължиха да се надвикват и да се опитват да вземат думата.
„Той“ беше по-малкият им брат. Дъщерите ми ми обясниха, че след като синът ми се е наобядвал е станал от масата, оставяйки чинията след себе си. И двете момичета му скочили и заповядали да си почисти и да остави чинията си в мивката.
Усещайки гнева на сестрите си, синът ми мъдро направил това, което му казали, но не и преди да обоснове "злоупотребата" си, обяснявайки, че е мислел, че феята-чистачка ще го направи.
Дъщерите ми се взираха в мен, очаквайки да разбера. Но не разбирах.
„Коя е феята-чистачка?“, наивно попитах.
„ТИ!“, изкрещяха отново и двете. „Ти си феята-чистачка! Той те нарече феята-чистачка!“.
Обърнах се към сина ми, който стоеше в трапезарията и се смееше на смута, който беше всял.
„Наистина ли ме нарече феята-чистачка?“, попитах невярващо.
„Само се шегувах, мамо“, изсмя се той.
Повярвах му. Но иронията беше налице.
Сред семейството ми имаше шега, в която всяко дете казваше, че то е любимото ми. „Мама ме обича повече“ или „Аз съм й любимката“ са изявления, които често се чуват у дома, най-вече когато ме видят да прегръщам някое от другите деца и се почувстват пренебрегнати.
Разбира се, аз като всяка друга майка, казвам, че обичам всичките си деца еднакво. И е така. Но въпреки това дъщерите ми често се оплакват и то не на шега, че имам по-специално отношение към сина ми. Че когато стане дума за това да почиства след себе си и да има същите задължения, които имаха те на неговите години, аз му позволявам да мине метър.
Да чуя, че синът ми ме е нарекъл „феята-чистачка“ обаче ме накара да се замисля, че може би дъщерите ми имат право. Това, което ме тревожеше повече, беше причината защо се държа по този начин.
Преди близо пет години се разделих със съпруга си след повече от 16 години брак. За да се усложни още повече положението, не само се развеждах, но и щях да получа пълно попечителство над децата си, тъй като съпругът ми взе еднолично решение да заживее на другия край на света – Хонг Конг. Нямах и все още нямам бавачка. Станах самотна майка.
За доста дълго време опитвах да правя всичко. Цялото чистене, цялото подреждане, всички задачи, цялото готвене, цялото пране, всички документи. Когато бързо осъзнах, че не мога да се справя с всичко, особено ако се върна на работа, което щеше да се наложи да направя скоро. Трупащото се напрежение започна да ме изтощава и знаех, че трябва да направя нещо. Беше време да проявя креативност.
Тогава започнах да раздавам задачи. Първо момичетата ми трябваше да оправят леглата си сутрин. Трябваше да проведа подробен урок с всяка от дъщерите ми, в който обяснявам как харесвам леглата и как искам да изглеждат сутрин и още повече – да не се ядосвам, ако резултатът не е перфектен. Няма да лъжа, да им предам тази моя задача, не беше лесно в началото, но в последствие промени живота ми. Сутрините ми бяха по-малко забързани и по-малко стресиращи.
След това им дадох разпределянето на порциите. Започнах да сервирам ястията в „семеен стил“, поставяйки ястията на масата, откъдето момичетата можеха да ги взимат. Също така изисквах от тях да подредят масата, да почистят чиниите и да си подготвят леглата за лягане. Да, преди правех всичко това сама и ги глезех все едно са на хотел, като единствено не им поставях шоколадчета на възглавниците – но съм си мислела да го правя на майтап.
За грандиозен финал и огромно спестяване на време, изисквах момичетата да се справят сами с прането от начало до край, включително да перат, да сгъват дрехите и да ги подреждат в гардеробите си.
Но някак, когато синът ми стана на тяхната възраст, пропуснах да му възложа задачи, както се случи с дъщерите ми. Вместо това непрекъснато му напомнях, че следващия път ще го държа отговорен, което ,разбира се, даде резултат в коментара му за феята-чистачка и моето пробуждане. Оттогава се опитвам да поправя ситуацията, но внимателно, за да не възприеме увеличаващите се отговорности като наказание. Не е това.
Когато аз бях дете наблюдавах как майка ми се грижи за баща ми, без никога да изисква той да й помага из къщата, да измие чиниите след като тя е готвила или дори да изхвърли боклука. Когато се омъжих за съпруга си, пренесох семейната традиция и поех пълна отговорност за всички задачи, което изглеждаше като по-малко усилие, защото аз не работех извън дома си, а той работеше. Синът ми беше зает да участва в различни спортове всеки сезон и имаше все повече домашни в основното училище и тогава несъзнателно съм започнала да уча дъщерите си и него на същия урок, който ми бе преподаден няколко години по-рано.
В деня, в който синът ми ме нарече феята-чистачка, осъзнах, че съм се провалила. И то много. Като не поставях пред сина си същите очаквания, които поставям пред дъщерите си, не просто му казвах, че той е по-високопоставен от сестрите си, неговите „колежки“ в семейството, но казвах и на дъщерите си, че са по-нископоставени от него. За щастие те имаха разума да се оплачат на „управителя“ и аз ги изслушах, давайки им властта, която поискаха и която заслужаваха. Но знам много добре, че ако не го бях направила, с течение на времето тяхната убедителност щеше да намалее и цикълът щеше да се повтори, както се бе случило с мен.
Сега ако синът ми остави чинията на масата, му казвам да си отсервира. Наблюдавам го, докато си приготвя обяд за училище. И започнах да го уча да си оправя леглото и да се грижи за прането си, първо изисквайки от него да свали мръсните си дрехи от горния етаж и да ги сортира. Той се справя все по-добре и става по-способен с всеки изминал ден. Аз също. А феята-чистачка? Тя отлетя надалеч и никога повече не сме чували за нея.
НАЗАД
