Завъртя очи – надписът на гарата стоеше над нея. Бе време да върви.
Последните часове се изнизаха като пясък през пръстите й. А толкова искаше да го задържи. Не пясъкът – него. Момента. Обърна се към пътя, той все още стоеше там – в красивата си спортна кола, с брадичка, подпряна на дланта му. А дъждът просто си се сипеше. Стъклата бяха мокри, запотени, почти не виждаше лицето му. Просто един силует. Знаеше, че очите му я търсят, знаеше, че се усмихва – той винаги се усмихваше. Дори сега.
И какво ти остава накрая? Запита се безмълвно в несигурната крачка, която направи напред. Спомени? Снимки, които да разглеждаш като остарееш? Истории, които да разказваш? Не остава това...
Остава едно-единствено нещо. Усещането. Това, което си почувствал, не което си мислил, онова, което е разтрепервало ръцете ти. И краката ти... И което е карало сърцето ти да прескача.
Не целувката, не прегръдката, не помниш ръцете, очите, носа, косата. Ще забравиш и лицето... Но някой ден, когато се обърнеш назад ще видиш стрелките на отминаващото време на стария часовник на стената на още по-старата сграда. Ще помниш точно как е отброявал секундите, които ти остават там и секундите, в които можеш да се обърнеш и да го видиш, може би за последен път.
Ще помниш, че е валяло, но няма да помниш, че ти е било студено и колко мокра си била. Ще помниш сърцето си, което свито гледа през стъклата на онази кола право в другото сърце, което казва, усмихвайки се „Ще се видим пак”...
Но твоето не знае и се съмнява... защото кой знае какво ще стане в този свят? Ще запомниш три-четири неща, но те винаги ще идват там – на всяка гара, с всяка бягаща стрелка, във всеки дъжд и с всяка чакаща кола... да спреш и да се върнеш.
НАЗАД
