Кога връзката ти наистина си струва

Преди да се впусна в разсъждения за връзките, които си струва да запазим в живота си, бързам да уточня, че нямам претенции мнението ми да е меродавно. Някои от вас може би ще се припознаят в написаното от мен, други вероятно не. Истината обаче се ражда в разговора, в общуването, в обмяната на мисли и идеи... Затова, споделете в коментарите своето мнение, впечатленията си, изводите, до които сте стигнали, истините, които сте осъзнали... Нека заедно се опитаме да направим тази сложна „игра“ на връзки и раздели по-разбираема за всички нас... 

Как можеш да отговориш на въпроса дали си струва да влагаш усилията си, времето си, емоциите си във връзката с човека до теб? Особено, когато си влюбен. Когато си дал сърцето си на някого. Този въпрос ти се струва нелеп, нали? А всъщност е изключително важен. За щастието и бъдещето ти. 

Времето тече по-бързо, отколкото си мислиш. И никой няма да ти върне дните, похабени в борба за поредната кауза пердута...

Когато обичаме обаче, с гордост заявяваме, че слушаме сърцето, а не разума си. Трябва ли всъщност да сме толкова доволни от този факт? Нужно ли е да заглушаваме гласа на разума? Не е ли той червената лампичка, която сигнализира, когато има проблем в системата? Ако мястото на човека до теб наистина е до теб, няма да се налага да заглушаваш нищо. Повярвай ми. Тогава всичко си идва на мястото. От само себе си. Без да се налага да си заравяш главата в пясъка. Без да се налага да правиш тежки избори. Без да се налага да се бориш със себе си. Вярно е, казват, че хубавите неща стават трудно. Само че най-хубавите неща стават лесно. Те не те карат да проливаш сълзи. Не те карат да намираш извинения. Не те карат да си задаваш хамлетовски въпроси...

Истинската връзка, тази, за която има смисъл да се бориш, кара сърцето и разума да трептят в хармония.

Истинската връзка разголва и успокоява душата ти. Истинската връзка се познава – по усмивката без повод на лицето ти, по щастливото потрепване в стомаха ти... Няма значение от колко време сте заедно. Ако човекът е до теб е правилният за теб, пеперудите няма да изчезнат. Нито трепетът вечер, когато го чакаш да се прибере. Или нежността, която изпитваш сутрин, когато се буди до теб... 

Истинската връзка не остарява. Никога.

Когато бях по-млада, не можех да разбера думите на Екзюпери, че любовта не е да се гледате един друг, а да гледате в една посока. Та нали, когато си влюбен, човекът до теб е всичко за теб?! Виждаш само него. Искаш само него. Усещаш само него. Той е твоето настояще. И твоето бъдеще. Твоят пристан. И твоят хоризонт. Той е твоето всичко. И така ти се иска и ти да си неговото всичко! Затова неусетно започваш да се променяш...

Стъпка по стъпка, бавно, но сигурно се превръщаш в негово копие. В неговото друго аз... Докато не изгубиш своето собствено аз...

Гласът на разума ти казва, че пътят, който си избрал, не е правилен, не е твоят път. Гласът на страха обаче ти нашепва, че всяко нещо си има цена... и че това е цената, която трябва да платиш, за да имаш любовта му и да го задържиш в живота си. И ти избираш да я платиш. Твърде много си вложил в тази връзка. Твърде далече си стигнал. Ако само изчакаш още малко, ако се промениш още малко... Може би тогава ще бъдеш идеален... за човека до себе си. (Не си задаваш обаче въпроса дали ще си идеален за самия себе си!) Може би тогава ще бъде винаги с теб... Може би тогава ще си щастлив... Спри! Замисли се. Спомни си. Спомни си, че преди да срещнеш този човек, преди да му дадеш сърцето си, имаше мечти. Имаше стремежи. Имаше себе си. Къде е всичко това сега? Къде си ти, човекът? 

Прекрасно е да обичаш. Но не и когато това значи да спреш да обичаш себе си. Прекрасно е да виждаш другия. Но не и когато това значи да спреш да виждаш себе си...

Когато си забравил себе си, посвещавайки се на борбата да задържиш другия, не само губиш личността си. Губиш силата си. Увереността си. И колкото повече ги губиш, толкова по-отчаяно се вкопчваш в човека до себе си. Струва ти се, че вече нямаш избор. Направил си го отдавна и единственото, което ти остава, е да живееш с него. И да се бориш за него.

Истинската връзка обаче е въпрос на ежедневен избор. Знаеш, че имаш алтернатива, знаеш, че можеш да си тръгнеш, но избираш да останеш, да бъдеш точно в тази връзка, да бъдеш точно с този човек.

Заради начина, по който се чувстваш, когато си с него. И заради начина, по който той се чувства, когато е с теб... Защото щастието е най-истинско, най-пълноценно, когато е споделено...

Истинската връзка, тази, за която има смисъл да се бориш, те кара да обичаш другия... но и себе си. Да се грижиш за другия... но и за себе си. Да се вслушваш в другия... но и в себе си. Истинската връзка не заглушава собствения ти глас. Не те кара да изгубиш фокуса си. Не те принуждава да правиш компромиси с разбиранията си.

Истинската връзка е връзка на споделянето. Споделяте общи ценности и общ мироглед. Споделяте общ хоризонт.

Сърцата и душите ви говорят на един език. Езикът на истинската, споделената любов, тази, която си струва да имаш в живота си. Компромисът при нея не е равнозначен на обезличаване. Това дори не е компромис. Това е промяна. Взаимна промяна, която ви помага да разкриете по-добрата версия на самите себе си. Заради себе си. Истинската връзка не е сливане с другия, „превръщане“ в другия, а съвместен път, по който двамата вървите, хванати ръка за ръка. И всеки от вас знае, че може да пусне тази ръка. Но избира да не го направи. Ежедневно.

Когато сме влюбени, ни се иска да бъдем идеални. За човека до себе си. Мислим си, че така ще го задържим, че ще го накараме да ни обича. Отричаме се от миналото си. От историята си. Струва ни се, че емоционалният багаж, който носим със себе си, е твърде тежък, че ни загрозява като гърбица, от която не знаем как да се отървем. Иска ни се да сме били други, да сме живели друг живот, да е било друго преди...

Истинската връзка е връзка на разбирането. И прощаването.

Тя те кара да разбереш миналото на другия. И да му помогнеш да намери в себе си прошката. Към самия него. А след това да направиш същото и за себе си. В истинската връзка двамата не се страхувате да извадите скелетите от гардеробите си. Не се страхувате да се изправите лице в лице с грешките си, да разкриете раните си. Именно защото вече сте двама. Истинската връзка ти дава сили да приемеш себе си. Безусловно. Да приемеш и другия - такъв, какъвто е. Истинската връзка те учи, че миналото се е случило, за да те доведе точно тук, точно в този момент, за да бъдеш точно с този човек,... точно такъв, какъвто си!

Истинската връзка се случва рядко, но си струва!

НАЗАД