X

Защо връзките днес оцеляват все по-трудно

от в 17:00 на 10.09.2015 в Всичко за теб | Любов


Защо връзките днес оцеляват все по-трудно

Защо връзките днес оцеляват все по-трудно Снимка: www.free-life.center

Надявам се, че следващият текст няма да ви прозвучи назидателно. Не искам да влизам в ролята на човек, който знае всичко. Или разбира всичко. Влизам обаче в ролята на човек с достатъчно провалени връзки, достатъчно грешни преценки, достатъчно изгубени години. Човек като много от вас. Човек, който дълго се лута, преди да намери отговорите, които търсеше. И които все още търси...

Замисляли ли сте се защо връзките днес оцеляват все по-трудно? Любовта ли вече не е това, което беше? Ние ли сме се променили? Светът ли е друг?...
От всичко по малко. Или по много.

Светът днес е различен. Свят без ограничения. Свят на безкрайни възможности и безброй обещания. Свят, в който всичко е на един клик разстояние. Купуваш си билет и заминаваш. Започваш наново. На чисто. Или поне на теория. Само че тази теория ни пречи да оценим мястото, на което сме, хората, с които сме, времето, в което сме.

Непрекъснато живеем с мисълта, че там някъде можем да имаме друг живот, по-интересен, по-динамичен, по-подходящ.

Че можем да бъдем в друга връзка. Че самите ние можем да бъдем други. И тази илюзорна другост ни носи обещание за истинско щастие, за изпепеляваща страст, за романтика като по филмите...

И така, започваме поредната връзка, а си мислим за другите възможности. Искаме любов, а търсим следващата тръпка, следващия флирт. Не виждаме човека срещу себе си, защото очите ни шарят наоколо. Струва ни се, че изпускаме нещо, че се отказваме от свободата си, от правото си на избор. А истината е, че ще се откажем единствено от самотата си. Ако само се престрашим да затворим очите си и да отворим сърцето си, ако се осмелим да останем в мига, тук и сега...

Устремили взор напред, оставяме настоящето да ни се изплъзне. Пропускаме моменти. Пропускаме възможности. Пропускаме живота.

Идеализираме. Връзките. Любовта. Другите. Гледаме снимките на приятелите си във фейсбук и ни се иска да сме на тяхното място. На лицата ни да греят техните усмивки.  Да излъчваме любовта, която те излъчват. Но забравяме, че това е само повърхността. Лустросаното лице на любовта. Никой не публикува статуси за среднощните скандали, за разочарованията и сълзите. Всички участваме в огромната спекула, наречена виртуален живот. Изграждаме една лъжа, в която искаме другите да повярват. И в която започваме да вярваме самите ние. Докато не загубим представа кое е истина и кое – фалш. Кое е реалност и кое – илюзия. И когато се окаже, че нашата връзка далеч не е перфектна, сърцето ни се затваря.

Искаме човекът до нас да е идеален, а забравяме, че ние самите не сме такива. Не сме били. И никога няма да бъдем.

Искаме да бъдем разбирани, а отказваме да разбираме другия. Искаме да бъдем приети, а отказваме да приемем другия. Искаме да бъдем обичани, а отказваме да обичаме – безусловно, отдадено, сляпо. Мислим си, че това ще ни направи слаби, беззащитни. А нищо не вдъхва по-голяма сила на душата от любовта. Затваряме се в черупките си при първия сблъсък и не разбираме, че така се затваряме и за шанса да имаме истинска връзка, да получим истинска близост, да дадем и да получим интимност.

Искаме гаранции. Обещания. Искаме да се застраховаме.

Живеем във времето на застраховките. Застраховка имущество. Застраховка живот. Иска ни се да имаше и застраховка на чувствата.

Страхуваме се да рискуваме. Да се доверим. Пазим личното си пространство. Приемаме отдаването като предаване. Капитулиране. А то е всъщност освобождаване. В една любима моя песен се казваше: „Не можеш да стигнеш в Рая, ако с единия си крак си стъпил на земята.“ Не можеш да полетиш, ако не се осмелиш да разпериш крила и да позволиш на вятъра да те понесе. Не можеш да откриеш красотата на новото, непознатото, на това, което те чака отвъд хоризонта, ако не изгубиш брега от погледа си.

Искаме щастие. Не можем да го опишем, но знаем едно – че липсва в живота ни. И чакаме човека, който ще го постави в ръцете ни. Представяме си какво ще стане тогава: усмивката няма да слиза от лицето ни, сърцето ще тупти радостно в гърдите ни. И всичко ще изглежда различно. Защото ще бъде различно. Забравяме обаче едно – щастието не идва отвън, а отвътре.

Търсим някой, който да ни направи щастливи, а единственият човек, на когото можем да разчитаме за това, сме самите ние.

Започваме връзка с очакването, че другият ще промени дните и нощите ни, мечтите ни, а всъщност ние сме тези, които трябва да го направим. И когато се окаже, че усилията на човека до нас не са достатъчни (защото не от него, а от нас зависи дали ще усещаме щастието си), ние обръщаме гръб и си тръгваме. За да търсим друга любов. Друга връзка. Друг спасител. А всъщност трябва да спасим самите себе си. От себе си. Никой не е отговорен за живота ни освен самите ние. Никой няма такова влияние върху живота ни, каквото имаме самите ние. Ние не може да промени живота ни, освен самите ние.

Искаме романтика, а сме забравили как да бъдем романтични.

Все по-рядко се гледаме в очите по време на вечеря. Вместо това забиваме погледи в телефоните. Все по-рядко пускаме хубава музика. Вместо това щракаме с дистанционното по каналите. Все по-рядко се сещаме за какво да благодарим на човека до себе си. Вместо това си мислим за какво да го укорим...

Докато не си тръгнем. За да се впуснем в следващата връзка, в следващото приключение. За да допуснем същите грешки. Да си причиним същата болка. И отново да си тръгнем...

И така, докато един ден не се погледнем в огледалото и не се видим такива, каквито сме. Хора. С недостатъци. Със слабости. Лутащи се. Чувстващи. Копнеещи. Допускащи грешки. Страдащи. Разкайващи се. И продължаващи – да търсят щастието, пътя си, себе си. И едва тогава осъзнаваме, че всички сме еднакви. Че няма идеални връзки. Нито идеални хора. Че компромис не е срамна дума, когато става дума за разбирателство, а не за отказ от ценности. Че понякога е нужно да направиш крачка назад и чак тогава – две напред. Че да обичаш, значи преди всичко да приемаш, да прощаваш и да се отдаваш.

Но... тогава обикновено е твърде късно. Или може би не?

 



Теми   връзка | любов | раздяла

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.