Когато болката е дар

Това беше най-трудния момент в моя живот. Сега, когато си спомням болката, осъзнавам какъв дар е била.

Някъде бях чувала, че травмите могат да останат закодирани в ДНК-то ни. Учените още не са го доказали, но вече съм склонна да го вярвам. В продължение на дни чувствам необяснимо чувство на безпокойство. Душата ми се срива. Последната седмица на юни е.

Това се повтаря от 14 години насам. И си спомням, толкова ясно деня и всичко което се случи тогава. Рожденият ден на сина ми...

Спомням си буцата в гърлото, която ме беше стиснала, докато вървях вдървено по болничния коридор. Видях сестрата, която ми даде чиста престилка, за да я облека. Видях страха и болката в очите ѝ.

Като майка знаех, че трябва да родя това дете, но можех ли да се изправя пред смъртта? Предавах ли нероденото си дете, като го раждах и го оставях да умре. Чувствх се като в транс, лягайки на леглото. Опитвах се да не усещам иглата в кожата си и да се предам на това което предстоеше. Бях се предала хиляди пъти, след като разбрах диагнозата.

Можех да чуя стъпките на докторката по пода. Погледна ме със съчувствие, без да крие съжалението си. Страхувах се от физическата болка, но умът ми не побираше как щях да живея с емоционаланата болка след това. Исках да стана и да напусна тази болница, защото не можех да оставя това дете да умре. Сринах се от сълзи и напрежение, докато семейството ми не ме успокои някак.

След това... той внезапно се появи. Моето момченце се роди...

Сестрата избърса сълзата от очите си, докато ми го подаваше. Момченцето, което обожавахме и оплакахме месеци преди да се роди. Беше съвършен. Спомням си лицето му, което сякаш разбираше цялата ми болка. Беше толкова красив. Радост, облекчение, мъка, агония, любов. Не знае, как човек може да изпитва толкова много емоции в един момент.

Спомням си лицата на всички мои близки, които искаха да го зърнат. Беше ни причинил толкова много скръб, без дори да ни беше видял. А сега беше толкова близо до нас.

Спомням си, че баба ми възкликна колко е сладък, а аз се засмях. Колко беше хубаво да го чуя. Исках да спра времето. Само още една минута с него. Моля!

Но времето изтече...

Спомням си, че тръгнах и го оставих в ръцете не погребалната агенция. Исках да потъна в бездната от скръб, но не можех да си позволя този лукс, защото дъщеря ми имаше нижда от мен.

Усещах толкова много любов от близките и познатите ни. Молеха се за нас месеци наред, а ние знаехме, че няма да сме сами в мъката си. Спомням си съпруга ми. Моята скала, моят най-добър приятел. Единственият човек, който го болеше точно толкова, колкото мен, но и единственият, който преведе семейството си през тази трагедия с достойнство и сила. Той ми даде много повече, отколкото аз на него.

Спомням си всичко. Мисля си, че Господ е определил всичко това, за да можем да се връщаме назад в спомените си и да се излекуваме. Защото това също е част от възстановяването. И макар да знам, че никога няма да преживея напълно това, което ни се случи, поглеждайки назад, именно тази най-истинска загуба ме накара да оценя всички хора, които бяха до нас в този момент. Помогна ми да разбера колко е прекрасна дъщеря ми.

И сега вече знам кои са истински важните неща в живота...