Спираш да чакаш да се върне, когато ти стане много некомфортно. Минаваш през местата, където искаш да е той все още и държиш собствената си ръка, докато вървиш. Не си се лъгала как ще бъде лесно, щастливо и ново по начин, който е прекрасен - все още не. Първо се задълбочаваш в най-дълбоката част на тъмнината, тъмната вода на това да ти липсва и оставяш да те обгърне. Усещаш отсъствието му на дълбоко ниво. Усвояваш го по точно така, както се страхуваше. Оставяш го да потъне под кожата ти.
Спираш да го чакаш като оставиш нещата да се променят. Подстригваш косата си и знаеш, че никога няма да я види. Напускаш работата си и знаеш, че никога няма да му кажеш за новата. Допускаш хора в живота си, които знаят, че никога няма да получат възможност да обичат или мразят или обсъждат нещо с теб през нощта. Оставяш деликатния модел на живота, който си изградила с тях да изчезне и да промени формата с пристигането на всеки нов обрат. Това не ти харесва и затова го оставяш да не е наред. Грижиш се всеки път за въздействието. Знаеш, че някой ден промяната ще дойде естествено отново и дори чувстваш това като нещо тъжно.
Спираш да чакаш като си уязвима с някой нов. Започваш да подаряваш тайните си - онези, които смяташ за безопасни, докато изведнъж вече не са такива. Осъзнаваш, че да те познават дълбоко не е опит, който е изключителен за тях и допускаш това да е толкова изненадващо, колкото и обезсърчаващо. Позволяваш на нови форми на интимност да влязат в живота ти и оставяш да ги усещаш неестествени за известно време.
Спираш да чакаш да се върне, като осъзнаеш, че болката е неизбежен компонент от движението напред. Спираш да чакаш празнотата в сърцето ти да се затвори и предприемаш каквито и да е стъпки, които трябва да направиш с треперещи и несигурни крака. Осъзнаваш, че понякога това е единственият начин да продължиш напред - тъжно и несигурно и много преди да си готова. Ако чакаш, докато се почувстваш готова, може просто да чакаш завинаги.
Спираш да чакаш някой да се върне, като избираш да продължиш напред без него. И може би това е най-тъжната, най-проста истина - че трябва умишлено да се отдалечим от хората, които сме обичали и изгубили или иначе ще останем изгубени заедно с тях. Това движение напред, само по себе си, може да не е най-желаният вариант, но той е единственият, който имаме.
Истината за това да престанеш да чакаш някого е, че в крайна сметка някой ден някой друг трябва да се появи, за да запълни мястото му. И този човек трябва да бъдеш ти. Трябва да се появиш в новия си живот, в новия си свят и в новия си начин на правене на неща, колкото и болезнено да се чувстваш. Изправяш се пред бъдещето, което не си планирала и към живота, който не си знаела, че ще водиш. Трябва да спреш да се появяваш в земята на „преди“ и „можеше“ и да се покажете на този свят. Този, където боли. Този, който е несправедлив. Светът, който е тук, защото е единственият, който ти е останал.
Спираш да чакаш някого да се върне през поредица от бавни, умишлени стъпки, които те отдалечават от живота, който си мислела, че ще имаш, и към този, който те чака. Животът се проявява след като вземеш съзнателното, неудобно решение да оставиш миналото зад себе си. Да се учиш от хората, които си загубила и да прегърнеш тези, които си оставила. За да прегърнеш живота, който си оставила. И да се върнеш към него толкова пълна и цяла колкото искаш, че би могла да върнеш някой друг.
НАЗАД
