Жените са прекрасни. И истински. Жените са силни. И решителни. Жените са всичко онова, което мъжете не са.
Спор по въпроса няма. Но...
Жените са и нещо друго. Те са своите най-големи врагове. Те са саботьорите на собственото си щастие. Те са тези, които поставят камъка на раменете си. И го носят, докато не рухнат под тежестта му.
Защо?
Просто защото обичат. Другия повече от себе си. Обичат нас, мъжете, така както ние никога няма да се научим да обичаме тях. Не защото не можем. А защото не искаме. Не искаме да поставяме човека до себе си пред себе си. Както правят жените. Защото, в момента, в който започнеш да виждаш само другия, спираш да виждаш себе си. Спираш да отстояваш себе си. Спираш да си себе си. Започваш да живееш за другия, да дишаш за другия, да мислиш само за другия. Започваш да живееш, да дишаш, да мислиш, както другия. И в крайна сметка губиш същността си, губиш себе си. Обезцветяваш се, обезличаваш се...
А ние, мъжете, се влюбваме най-силно в цветни жени. Жени, които могат да бъдат себе си. Които отстояват мнението и убежденията си. Които се борят да удовлетворят желанията си. Които следват мечтите си.
Защо ни отнемате тези жени? Защо променяте жените, в които сме се влюбили? Защо ги отдалечавате от нас? Ще кажете... заради нас. Но ние никога не сме искали това от вас. И никога няма да го поискаме. В началото може и да ни поласкаете, но истината е, че по този начин рано или късно ще ни изгубите. Просто защото много по-рано, много преди това сте изгубили себе си...
Автор: Мариус Зумпак
НАЗАД
