Помните ли времето, преди да станете майки? Колко идеалистични очаквания имахте - моето дете никога няма да прави сцени в магазина, моето дете ще бъде учтиво и благородно, моето дете винаги ще ме слуша, то ще бъде едно послушно и засмяно дете. А след това идва майчинството и разбирате, че съвършени деца няма, а малкото ви ангелче се превръща в неконтролируем демон, който обича да ви излага в най-неподходящите моменти.
Писмото на Лаура Лифшиц ни припомня точно онзи период, преди да станем родители, когато си мислим, че знаем всичко и бързаме да осъдим всяка майка, която не е перфектна. Е, днес Лаура също е майка и има да каже само едно нещо на всички родители, които е упреквала през годините: Простете ми! Съжалявам!
„Когато я видях в магазина, бях 30-годишна жена – частен учител и преподавател на деца в предучилищна възраст.
Тя беше жена с малко дете, не по-голямо от 3 годинки. А детето, посред зима – о, ужас... не носеше никакви обувки! Босите му крачетата просто висяха от количката за пазаруване.
Зима е, помислих си аз. Какво си мисли, че прави? Осъдих я мълчаливо, купих нещото, за което бях дошла, после купих още 50 други неща и си излязох от магазина, знаейки, че никога няма да постъпя като нея!
Не и аз, казах си.
Беше прекрасна лятна нощ и аз и моя вече бивш съпруг бяхме отишли да вечеряме на много романтично място. До нашата маса седеше тричленно семейство – съпруг, съпруга и 4-годишната им дъщеря. Тя беше сладка, но непоносимо шумна. Колкото и години опит да имах като детска учителка, те не биха ми помогнали да заглуша това дете. Сервитьорите мислеха, че е очарователна, но аз не мислех така. Тогава тя беше мой враг. Единственото, което исках, е да се насладя на една чаша вино и малко паста, но това дете, с постоянното си викане, съсипваше атмосферата, която се опитвахме да създадем със съпруга ми. Завъртях очите си подразнено.
Почнах да си фантазирам как бих могла да прогоня детето от ресторанта. Може би можех да завържа Мики Маус на въдица и да примамя момичето отвън? Или да ѝ кажа, че Дядо Коледа я чака на паркинга.
Защо родителите трябва да водят децата си в ресторанти, за които се предполага, че са само за възрастни, попитах съпруга си. Защо не могат да отидат в някоя пицария? Не се ли сещат?
Аз никога няма да го направя. Не и аз.
Ах, колко бях самодоволна! Невежа!
А единственият ми тогавашен опит като родител беше с чичко Тревичко и той не беше особено успешен.
Един ден, докато чаках пред лекарския кабинет, започнах мислено да създавам моите родителски правила. Там видях как майка завира близалка в устата на мрънкащото си дете.
„Никога няма да го направя, когато имам деца. Ще кажа на детето си да бъде по-тихо и ще насоча вниманието му към нещо друго. А тя го разглезва, докато се опитва да го накара да млъкне“, помислих си аз.
Поклатих глава.
Никога няма да го направя. Не и аз.
Един ден пък родители на моя ученичка ми казаха: „О, малкият обича да спи с нас от време на време. Всъщност го прави почти всяка нощ. Много му е трудно да се отдели от нас.“
Той вече ходи на детска градина, помислих си аз, време е да напусне леглото ви. Ако аз бях Майка на годината щях отдавна да съм го „изгонила“. Как тези родители въобще правят секс?
Никога не бих направила нещо подобно, помислих си аз.
Аз, човекът, който никога не беше сменял памперс, мълчаливо (а понякога не толкова мълчаливо) съдех родителите – за хранителните навици на детето им, за избора им на дрешки. Очевидно аз знаех всичко за това да си родител.
Е, на жената в магазина, на съпрузите в ресторанта, на майката с близалката, на съвместно спящите родители и на всички родители, които съм съдила и на които съм давала съвети, въпреки че не знаех нищо за това да си родител, искам да кажа:
Съжалявам! Простете ми!
Ето ме, 4 години по-късно след онази случка с детето без обувки, аз стоя в същия магазин посред зима. Моята малка дъщеря е облечена в рокля, докато навън настъпва нов ледников период. Имаше си палто, но не носеше шапка. Когато отидох на касата, за да платя, една възрастна дама докосна главата на дъщеря ми и ми каза: „Трябва да ѝ сложите шапка.“
Бих искала да кажа, че благородно съм се усмихнала, но всъщност ми се прииска да удуша тази жена и да ѝ кажа да си гледа нейната си... шапка. Вместо признателна усмивка, аз я удостоих с едно „ъхъ“, докато плащах.
Моето дете, като много други деца, има свои разбирания и мрази дрехи, които го ограничават – нещо, което не знаех, докато бях Лаура Всезнайката. Не знам колко пъти сме се карали за шапките и роклите. Тогава се бях опитала да я накарам да си обуе дебели джинси и да сложи шапка. Почнах да се моля на всички богове, дори и на Пепеляшка се молех, толкова бях отчаяна. След крясъци, писъци и припирни аз се отказах.
Кармата е истинска кучка!
Не и аз? О, да... и аз, и аз!
И четири години, след като видях онази двойка в романтичния ресторант с детето си, ето ме и мен – седя в италиански ресторант, прегладняла и зажадняла за компанията на възрастни хора. Разбира се, нямаше на кого да оставя дъщеря си, затова, както и много други родители в такава ситуация, аз измислих следния план само и само да говоря с някого, който е над 2-годишна възраст: аз взех дъщеря си с мен. И знаете ли какво направи тя?
Стана от мястото си, започна да танцува и да пее с непосилно силни децибели. Изглеждаше, че на никого не му пречеше (предполагам, че бях попаднала на хора, които не бяха осъдителни гадняри, каквато бях аз някога), но, разбира се, накрая на представлението дъщеря ми реши гордо да развее голото си дупе, за да превърне целия цирк в бурлеска.
Съдбата сякаш се изсмя в лицето ми.
Нека не забравяме и множеството пъти, когато оставях малката ми едногодишна дъщеря да спи при мен. Давах ѝ биберон и я взимах с мен в леглото. Защо? Бях уморена и ме мързеше. Периодът, в който растат зъбките, беше непоносим и аз напълно се бях предала.
Тогава разговарях със сестра ми по телефона и ѝ обяснявах защо не е кой знае какво дъщеря ми да спи при мен от време на време, а тя ми отвърна: „Тц-тц, ами ако иска да спи с теб завинаги.“
Сега, когато дъщеря ми е на 4 годинки, понякога през уикенда ѝ позволявам да спи при мен или когато се събуди много рано, а моя милост, самотната разведена майка, я мързи. В такива моменти позволявам на Мики Маус да върши моята работа – тя гледа филмчета в леглото, а аз спя.
На родителите, които съдех някога: сега кой позволява на детето си да спи при него? Аз.
Да не забравяме и онзи път, в който бях взела дъщеря си с мен в магазина за бельо, за да си купя сутиен. Тя обиколи целия магазин и изпробва всеки сутиен върху главата си. Или онзи път, в който бяхме на касата и една млада двойка се наведе към нея и ѝ каза, че е много сладка. Тогава казах на дъщеря си да им каже „Здрасти!“, а тя изкрещя: „Няма!“ и ги удостои с физиономия, която само една майка може да обича, макар и да не ѝ е много лесно.
Или онзи път, в който дъщеря ми реши да превърне оживения ресторант в своя фитнес зала и да изиграе някаква невероятна смесица от аеробика и комедийно представление. За да добавим сол в раната, тогава беше ветровита вечер, а тя не беше пожелала да си сложи палтото. Докато я извеждах от ресторант без палто, хостесата ме погледна намръщено.
Сякаш видях себе си преди 5 години. Прииска ми се да я хвана за ръка и да ѝ прошепна: „И твоето време наближава, скъпа. Просто почакай. Един ден децата ти ще разиграват циркове насред кафенето.“
Разбира се, тогава не бих я осъдила. Не и аз.“
НАЗАД
