Италианският оперен певец и тенор Андреа Бочели е роден преди 57 години в Лаятико, Италия. За съжаление, на 12-годишна възраст той губи зрението си при нещастен случай. По време на творческата си кариера, Бочели е пял в оперите Бохеми, Тоска и Трубадур. А дуетите му със Селин Дион, Катрин Макфи, Кристина Агилера, Лаура Паузини и други, са едни от най-обичаните. От издадените 20 албума, са продадени над 70 милиона копия в световен мащаб. През 2006 г. Бочели убеждава общината Лаятико да построи открит амфитеатър, наречен "Teatro del Silenzio" ("Театър на тишината"), като подпомага значително построяването му. Бочели е почетен президент на театъра. Именно там той изнася представления само веднъж годишно, на които кани прочути певци като гост-изпълнители. Една нощ през юли театърът е отворен за представлението, а през останалото време от годината стои в тишина. А причината днес да споделим някои от мислите на талантливия тенор, е че именно днес е Международният ден на незрящите хора, обявен от ООН през 1946 г. за 13 ноември- рождената дата на френския благородник Валентин Аюи, който полага основите за световното обучение на слепите и основава в Париж първия в света интернат за слепи.
Притеснявам се много повече, когато съм пред 20 души, които са съвсем близо до мен, отколкото пред многобройна публика в огромен театър. Точно затова на една арена с десетки хиляди зрители пея с огромно удоволствие. Ако обаче съм в малка зала, чийто първи ред е на по-малко от метър от мен, се чувствам много уязвим.
За мен музиката винаги е радост и удоволствие. Много често се случва едновременно и да пея, и да слушам музика – още повече, когато става въпрос за вечери с приятели или роднини.
С тишината обаче също имам доста трайни и необходими връзки, защото ме подтиква към размишления - за времето, за живота... Мисля, че точно затова я предпочитат и монасите. Да мълчиш, ти действа добре. Ако говориш с някого, половината от мозъка ти е зает в обмисляне на отговора на събеседника.
Единствено когато мълчиш, можеш да чуеш другия. Често си мисля, че всеки път, когато говоря, губя прекрасна възможност да мълча!
В добри отношения съм както с музиката, така и с тишината.
Славата дойде при мен на 35 г. след среща с Павароти. Вече бях готов да си вадя хляба като адвокат.
Моето вдъхновение е любовта – винаги и във всичките ѝ форми. Любовта за мен е огънят, двигателят на света, без нея животът не би имал смисъл. Цялото ми съществуване е така настроено, че чрез пеенето да отдам по някакъв начин дан на силата на любовта.
Този проект обединява две мои страсти: лозарство и тосканския архипелаг, който е истински рай на Земята. Горгона, най-вълшебният остров, е достоен за подобни предприемчиви и мечтателни проекти като този проект, който подкрепям с радост.
Животът е най-големият и най-хубавият дар. Заслужава си да го живееш интензивно, смело и най-вече с оптимизъм. Убеден съм, че от нас зависи как можем да изживеем всеки един ден, който ни е подарен от Бог, опитвайки се непрекъснато да правим добро за хората около себе си. Това е цел, която стои пред мен всеки ден и правя всичко възможно да я достигна.
Говоря с Бог всеки ден.
Рядко плача. Казаха ми го като дете - истинският мъж никога не плаче.
Кариерата е като къща - направена е от много тухли и всяка тухла има стойност. Защото ако липсва, къщата ще се срути.
И в най-хубавата музика има моменти без звук. За да можем да оценим важността на тишината.
Активността на човек, пеещ опера, напомня на активността на лекоатлет.
НАЗАД
