Бритни и съпругът ѝ обсъждат създаването на семейство още от началото на връзката си. Когато започват да правят опити за забременяване, не вярват, че ще се сблъскат с проблем – и двамата са здрави и млади. След година опити, Бритни си прави тест, който се оказва положителен. Но седмица по-късно, прави спонтанен аборт. Тя разказва за чувството всичките ѝ приятелки да забременяват, но тя да не успява, загубата на детето, напрежението и отпускането му в клиниката за зачеване и какво според нея прави безплодието за бъдещите родители.
Създаването на семейство. Израснах в семейството на неработеща майка и винаги си представях същата ситуация за мен и децата ми. Със съпруга ми се запознахме в колежа, но винаги сме учили в близки училища – просто се срещнахме късно. Бяхме гаджета три години и половина преди да се сгодим, а на петата се оженихме.
Бяхме на 27 години, когато решихме да имаме дете. Чувствах се развълнувана и притеснена. Развълнувана, защото не очаквах да имаме проблеми – мислех, че ще забременея веднага. Притеснявах се, защото знаех, че майка ми е имала няколко спонтанни аборта и знаех, че семейството на мъжа ми също е имало подобни проблеми, макар и да не очаквах това да се случи и на нас. Но повече се вълнувах. Една от най-близките ми приятелки беше забременяла още на първия месец.
Една емоционална седмица. Направих си тест точно година след опитите. Резултатът беше положителен и това беше толкова облекчаващо. Със съпруга ми ликувахме, че най-накрая всичко се случва.
Спомням си, че си мислех „Ако нещо се обърка, поне знаем, че мога да забременея“. Не съм суеверна, но сега ме е яд, че съм си го мислела. Направих теста в неделя. Седмица и ден по-късно, започнах да кървя в работата. Всичко беше приключило.
Повторният опит. Обадих се на лекарката си след няколко часа кървене. Тя ми каза, че вероятно става дума за спонтанен аборт, но все пак трябва да го посетя. През цялото време плачех. Спомням си гласът ѝ- „Съжалявам, толкова зле се чувствам“. И си мислех: „Защо се чувстваш зле? Това не се случва за теб“. Това беше тъжно, но всичко в този момент би било тъжно.
Преминаването през толкова много емоции за толкова кратко време беше наистина трудно. Усещах облекчение, радост и вълнение след като най-накрая бях постигнала нещо, което искам, след година разочарования. Дори нямах време да осъзная, че съм бременна, преди щастието ми да бъде отнето.
И все пак бе минала само седмица. Ако не си бях правила тест, щях просто да мисля, че ми закъснява. Макар и преживяването да беше тъжно, дори нямахме време да свикнем с бременността. Не беше опустошително – не се бяхме привързали все още.
Продължаването напред. Казаха ни да изчакаме няколко месеца преди да започнем отново да опитваме, защото циклите ми трябва да се регулират. Беше трудно – исках просто да забравя случилото се и да продължим отново да опитваме, за да може да се случи хубавото отново. Започнах да посещавам нов гинеколог, за да получа ново мнение за това какво не е наред.
Лекарката беше доста безгрижна по отношение на ситуацията – не се тревожеше, не беше притеснена. Каза ми просто да се успокоя и че ще се случи, когато се случи. Продължаваше да повтаря, че сме млади и здрави. Това ме обезкуражи. Имах чувството, че не ни слуша. Исках да направя нещо, за да накарам нещата да се случат. Знам, че нямаше такива намерения, но сякаш отхвърляше загрижеността ни.
Намирането на някого, с когото да споделиш. Нещото, което лекарката предложи и направих, беше акупунктура. Макар и да смених гинекологът, тъй като не смятах, че с тази дама си пасваме, съм ѝблагодарна, че ми предложи това. Препоръчвам го на всички жени, опитващи да забременеят. Промени живота ми.
Дамата, при която отидох, работеше именно с жени с проблеми със зачеването. Тя самата е минала през това и разбираше какво е. Разговорите с нея ме караха да чувствам, че най-накрая някой ме подкрепя. Да, акупунктурата беше страхотна. Но емоционалната подкрепа – тя беше наистина безценна. Невероятно е да имаш някого, трети човек, който просто те разбира. Никога няма да забравя колко благодарна се чувствах.
Продължаването на опитите. Освен акупунктурата, взимах и билкови добавки. Следях цикъла си. Опитвах нови диети – безглутенова, без млечни продукти, без обработени храни. Опитвахме какво ли не. Искахме да успеем без чужда помощ.
Около шест месеца по-късно, една от най-добрите ми приятелки и друга моя близка забременяха. Казаха ми в два поредни дни. Като научих за първата седнах и написах дълго съобщение на приятелките си – имаме общ чат – в което обяснявах, че съм много щастлива за новините, но мисля, че не мога да прекарвам време с тях, защото се чувствам емоционално разбита. Не исках да развалям настроението. На следващия ден най-добрата ми приятелка дойде у дома. Мислех, че е заради съобщението ми. Но не – дойде да ми съобщи, че е бременна.
Беше ми трудно. Тези две момичета бяха едни от най-близките ми приятелки. Точно тогава започнах да се чувствам депресирана и разтревожена. Откъснах се от приятелите си, смятайки, че така се защитавам. Но това да нямаш подкрепа, наистина те разбива.
Следващата стъпка. Докато приятелките ми забременяваха, със съпруга ми седнахме да поговорим за следващата стъпка – кога ще я направим и каква ще бъде тя? Решихме, че ако нищо не се случи в следващите няколко месеца, ще посетим клиника за ин витро. Съпругът ми изтъкна, че това е доста скъпо. Искаше да помислим за резервен вариант, в случай, че този не е по силите ни – дали искаме да осиновим?
Аз не исках да мисля за възможния неуспех. Чувствах се като провал, затова, че съм жена, а не мога да забременея. Съпругът ми беше оптимист и ме окуражаваше, че има и други начини да станем родители. Макар и да знаех, че има право, емоционално не можех да си позволя да мисля за това. Мислех си, че просто трябва да забременея. Това трябва да се случи.
Вътрематочната инсеменация. Първото ни посещение в клиника за ин витро беше въвеждащ семинар. Няма да лъжа – не беше най-доброто. Общо-взето целият семинар беше: „Не можете да забременеете? Ето какъв може да е проблемът ви...?. След като си тръгнех се чудех дали не страдам от някое от тези заболявания? Или всички накуп?
След това се запознахме с лекарката, която стана наш доктор в дългосрочен план. Тя изслуша мнението ни и ни напомни, че сме млади и здрави. Направи изследвания, а след като получихме резултатите, препоръча вътрематочна инсеменация. Каза, че сме отлични кандидати. Това беше много обнадеждаващо.
Десет дни след процедурата ми бяха назначени кръвни изследвания. Нивата на хормоните трябваше да се повишат и дори удвоят. Резултатите ми бяха повишени, но не и колкото трябва и че трябва да отида на следващия ден. Второто изследване имаше прогрес, но не беше достатъчен. Отидох трети път. Тогава хормоните ми направо се бяха разбушували. Бях бременна!
Знаехме, че са необходими няколко опита. Когато при нас се получи от първия, бяхме на седмото небе.
Благодарността за Цезаровото сечение. В 36-тата седмица от бременността ми, кръвното ми налягане растеше. Подложиха ме на изследвания и ми откриха лека прееклампсия – нищо страшно, но тъй като ми беше време да раждам, решиха да ме подложат на Цезарово сечение.
Определено беше шокиращо – отидохме на лекар един петък, мислейки, че ми остават още три седмици от бременността. Докторката обаче каза „Ела довечера и ще предизвикаме раждането“.
Предизвикването продължи три дни. Най-накрая в неделя вечер лекарката ми каза, че съм готова. Нямах нищо против Цезаровото сечение. В крайна сметка съм изключително благодарна за това – оказа се, че пъпната връв е била увита около вратлето на дъщеря ми.
От безплодие до родителство. Първите седмици бяха шантави и стресиращи. Беше невероятно да изпитаме чудото, за което толкова дълго бяхме опитвали. Нищо не може да се сравни с това да държиш бебчето си, да го отведеш у дома и да го прегръщаш. В същото време целият ти живот се е променил. Толкова внезапно. Трябва да вършиш всичко, без да се наспиваш. Беше зашеметяващо колко неперфектна е перфектната ситуация.
Искахме това толкова дълго, че смятах, че ще обожавам всяка секунда от него, щом се случи. До някаква степен беше така. В други случаи бях гузна, че нещата се случват така както очаквах. Мисля, че всеки нов родител се случва така, но може би е по-силно когато дълго време си изпитвал неуспех в забременяването. Да бъдеш родител е като въртележка, а дългогодишното безплодие я прави още по-шеметна.
След раждането на дъщеря ни започнахме да споделяме в социалните мрежи за трудностите. Не го правехме преди това. Но започнахме, защото се чувствахме самотни – а сигурно и мнозина са преминали през това. Много хора ни подкрепяха. Десетки дами ми писаха лични съобщения и споменаваха, че преминават през това. И осъзнах – безплодието е самотно и именно затова е много важно да говорим за него.
НАЗАД
