На млади години, девойче, обичах един мъж. Ама толкова го обичах, че не можех да си представя да погледна друг със същите очи. Той ме искаше, но така и не пожела да ме обикне. Молех се на Господ всяка вечер в продължение на векове. Да ме докосне със същата страст, с която аз докосвах него. Па сякаш Господ си запушваше ушите, щом идеше ред на моята молитва. И отказваше да сбъдне най-съкровената ми мечта - да бъда неговата жена.
Харесваше му на този мъж да ме прави тъжна. Сякаш се чувстваше като великан при мисълта, че момиче го бленува така силно.
Мина време. Вече бях омъжена за дядо ти, когато го засякох случайно в родното ни село. И знаеш ли какво, дете? Не успях да го позная. Нищо не ми потрепери, щом погледът ми го засече. Студ заля цялото ми тяло от глава до пети. Ала той? Той се усмихна. Усмихна се толкоз топло. Чули го да казва на седянката пред църквата "само тази ме е обичала истински". Той... той бил се пропил. И загубил всичко, за което се е борил.
Колкото и да ме е ранявал, лошото нивга не му желаех. Обичах го, а в любовта мъст няма. Жалко! Ми ако бях се омъжила за него? Представи си! Цял живот разлика! Една вечност разстояние! Сега разбираш ли защо Господ понякога си запушва ушите, когато му се молим.
Полина К.
НАЗАД
