Днес си спомних първия път, в който си казахме „Обичам те!“.
Бяхме в един бар. Твой приятел се беше прибрал и пиехме. Ти тъкмо се беше върнал от дълго пътуване и си говорихме колко мразим да сме разделени. Знаех, че нещо те тревожи и те попитах:
„Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?“
И тогава се случи. Ти го каза, а аз ти отвърнах. Бях честна. Беше невероятен момент. Ти ме познаваше така, както никой досега, и ме ценеше.
Поглеждайки назад, четири месеца след раздялата ни, след цялата болка, промяна и растеж, виждам нещата по различен начин.
Първоначално този спомен не напускаше главата ми. Не можех да приема как всичко се промени. Как успя да ми го кажеш тогава и след това да го направиш?
Но красотата на онзи момент не е само момента, а че можем да го повторим с друг. И няма да го пропиляваме отново.
Това е хубавата част от раздялата, която не очаквах. Щом спомените, от които ни боли, вече не ни нараняват толкова, те се превръщат в оптимистични очаквания за нещата, които следват. Те ни карат да се вълнуваме.
Най-хубавата част от раздялата, за която никой не ти казва, е надеждата, че ще я откриеш отново.
Вълнувам се.
Сега спомените ми са само и единствено мои.
Един ден ще имам шанс да пиша отново за този ден и ще се чувствам различно.
Това е най-хубавото.
НАЗАД
