Знаех, че ще се случи.
Самюел, малкият Самюел, обикаляше из хола в любимата му пижама с маймунки и мека оранжева тениска. От време на време облягаше главата си на дивана и си взимаше кракта почивка. Аз го наблюдавах. Мъничкият той, буден е късно вечерта, опитвайки се да остане така колкото се може повече.
Самюел?
Самюел, искаш ли мама да те полюлея?
Той ме погледна, беше толкова сладък в пижамката си и поклати глава за „не“.
"Буден!" Иска да бъде буден.
Оставих го да си играе, докато последните лъчи на слънцето избледняваха на запад. Той продължи да си играе, поглеждайки ме понякога как стоя в люлеещия си стол, вперила поглед в него и надявайки се да получи още няколко минутки, преди да си легне.
Самюел.
Малките очички ме гледат. Малко разтревожени.
Самюел.
Самюел, ела да се полюлееш с мама.
И той дойде. Затича се от другия край на стаята към мен и ми позволи да му направя място на стола. Взех го в ръце, прегърнах го и започнах да го люлея. Той облегна глава на рамото ми и аз го потупах по гърба. Люлеехме се. Напред-назад.
Знаех, че ще бъде кратко.
Той расте. Зает е и вижда какво иска да прави. Знаех, знаех още тогава, че трябва да се наслаждавам на тези ранни вечерни минути, в които той беше напълно щастлив да се люлее с мен.
Помня.
Помня го. Помня го сега. Мъничък, в ръцете ми, люлеем се.
Той иска да бъде с мен.
Никакво легло. Не е уморен. Иска да бъде буден.
Оставих го да слезе и гледах как малкото долнище на пижамата с маймунки се връща при тракторчетата в ъгъла и въздъхнах.
Скоро тези дни ще си отидат.
Ще приключат.
Затова тази вечер се насладих на тези минути, в които бях благословена да полюлея моя Самюел.
Сграбчи тези моменти, казвам си отново и отново. Сграбчи ги. Забави ги.
Бавно.
След няколко минути го хванах за ръка, заведох го нагоре по стълбите и го оставих в стаята му. Вече не спореше, че е време да си ляга. Стояхме на ръба на леглото, изпях му песничка и го завих.
- Обичам те Самюел!
- Обичам те, мамо!
Завинаги!
НАЗАД
