Иска ми се да не ми липсваш, защото не заслужаваш вниманието ми. Не заслужаваш дори и дума, усмивка, мисъл, но не мога да те избия от главата си.
Иска ми се да не ми липсваш, защото изкушението никога не е било мой приятел. Мисля си за теб все повече и повече, което означава, че скоро ще ти звънна. Когато това се случи, не знам какво да очаквам.
Мога да си представя няколко развития на разговора. Въобразявам си как ще се развълнуваш, ще си благодарен за втория шанс и ще си внимателен да не ме изпуснеш отново.
Но също мога да си представя и как се връщаш към старите си навици, където играеш жертвата, обвиняваш ме как съм те напуснала и ме изкарваш лоша.
Не съм сигурна, че прошката е правилното решение на проблема, че разговорът ни няма да отвори стари рани. Не съм убедена, че това, че ми липсваш, е знак, че трябва да подновим отношенията си или е чувство, което трябва да пренебрегна.
Фактът, че ми липсваш, прави живота ми по-сложен. Всичко в него е добре, няма никаква драма, нямам от онези кошмари. Не искам да се връщам в токсична връзка и да рискувам да ме нараниш отново, защото ти ще го направиш, познавам те.
Иска ми се да не ми липсваш, защото всъщност няма какво толкова да ми липсва от теб. Ти се отнасяше ужасно към мен. Нарани ме. Направи ме несигурна и страхлива. Толкова време прекарах, опитвайки се да се отдалеча от теб. Сега, когато съм свобода, не би трябвало да искам нищо от теб. Не трябва да ми липсва нищо, но ето, че се чувствам глупаво. Искам да изключа емоциите си и да имам по-голям контрол върху сърцето ми.
Иска ми се да не ми липсваш, защото щеше да е по-лесно да продължа напред. Нямаше да изпитвам стрес, драма и болка.
Иска ми се да не ми липсваш, защото ти изгуби своя шанс да имаш връзка с мен. Ти провали всичко. Теб трябва да обвинявам за раздялата ни. Не трябва аз да се чувствам отговорна, че си тръгнах, защото ти не ми остави друг избор. Не е честно, че все още ме боли, а не сме си говорили отдавна. Не е честно, че имаш влияние върху мен. Не е.
НАЗАД
