„Една много умна моя приятелка наскоро ми сподели за споразумението, което е сключила със съпруга си, преди да осиновят вече 2-годишния им син. Съпругът ѝ беше повече от готов да стане баща, но тя не беше напълно убедена, че иска деца, и не беше сигурна, че има нужда от дете, за да почувства живота си пълноценен. „Водехме преговори“, каза ми тя. „Най-накрая бях решила, че искам дете, но той трябва да се съгласи на едно условие – дори когато стана майка, пак ще имам нужда от време само за себе си, и не искам да се чувствам виновна заради това.“
Моята приятелка обожава сина си и обожава ролята си на майка, но нейното условие също беше спазено. Тя ходи на кино сама, кара колело до парка, където чете и си почива соло, пътува по работа и за удоволствие без детето си. Може би това се дължи на факта, че са го обсъдили предварително, може би е попаднала на невероятен съпруг, но важното е, че съпругът ѝ никога не я кара да се чувства виновна за решението ѝ. Вместо това той я насърчава да си почива, когато има нужда да презареди енергията си.
За нея това споразумение не е революционно, но за мен – майка на две деца, на която толкова силно ѝ липсва личното време, което имаше преди децата – то беше като просветление, когато ти светва крушката. И имаше няколко причини за това. Първо, беше прекрасно да чуя една майка да поиска това, от което има нужда, дори това да означава да затрудни съпруга си. Второ, защото затвърди моята собствена нужда от лично време и пространство.
Винаги съм била социална личност, която има нужда понякога да остава сама. Дори като дете, след часове тичане и игра със съседските деца, се оттеглях в стаята си, за да почета или за да си играя сама с барбитата ми, отказвайки всякакви други покани за игра. Когато пораснах, продължих да обичам времето, прекарано само със самата мен. За мен нямаше нищо по-приятно от това да се настаня удобно с хубава книга в ръка и да игнорирам телефона, имейлите и целия свят около мен в продължение на часове. Но като майка, това лично време се изпари мигновено и честно казано – мразя този факт.
Разбира се, моята ситуация беше малко по-различна от тази на приятелката ми. Родих първото си дете, когато бях почти на 32 г., едва 9 месеца и три дни, след като казах „да“ на съпруга ми, който е 2 години и половина по-малък от мен и който на 28 години стана баща за първи път – много преди своите най-близки приятели. От двамата аз бях по-готова да бъда родител и може би заради това не исках да го моля за нищо, свързано с бебето.
Но обръщайки се назад, ми се иска да бях провела този разговор с него, защото знаех, че загубата на личното ми време щеше да е най-голямото предизвикателство за мен като майка. И под свободно и лично време нямам предвид това до оставя детето си, за да отида да работя, или за моментите, в които той го взима със себе си и го оставя в забавачката на фитнеса, докато тренира, а аз оставам вкъщи, за да чистя и евентуално, ако имам късмет, да се изкъпя, преди да се върнат. Имам предвид истинско и качествено свободно време, без задачи, без деца в съседната стая и без вина. Много малко майки го получават, но благодарение на моята приятелка, си припомних, че все пак го заслужаваме.“
Катрин Стал
НАЗАД
