Не тряскай вратата на сбогуване

През уикенда вечерях с голяма компания, между която една не много близка приятелка, която точно се беше разделила с гаджето си след две години връзка. Нямало една конкретна причина и без това нещата отдавна не вървяха и последните месеци за тях бяха нещо между постоянни скандали и „Всеки си прави каквото иска”, отделно от другия. В началото, разбира се, беше приказка.

Хубаво, станалото – станало. През цялата вечер обаче, тя не спираше да го храни, да му вади кирливите ризи и да обяснява как за нищо не ставал в нито едно отношение, като в подкрепа на тезата си прилагаше всяка унизителна история от началото на връзката, за която можеше да се сети. Наду ми главата и дори солидното количество вино не оправи нещата.

Гледам я и си мисля – като е чак такъв абсолютен изрод, който не притежава нищо, ама нищичко доближаващо се до положително качество, какъвто го изкарва, защо беше с него две години?

Къде гледа през цялото това време? Хората се променят, но все пак… Вероятно е гневна, наранена, разочарована, сърдита и още куп бушуващи черни емоции, които е логично да те карат да не се сещаш за хубавите страни у някого. Ок.

Но не ми се вижда допустимо да го нарежда пред 15 човека, доста от които общи приятели. Как не го бивало нито в секса, нито в подреждането на деня и живота му, не можел две яйца да изпържи, да си избере риза, която му е по мярка, да резервира като хората един уикенд в Лозенец, постоянно мрънкал, бил депресиран и т.н. Да я ожали човек, как се е прецаквала цели две години!

Умението да слагаш край

Наистина можеш да разбереш ужасно много за някого от начина, по който слага край на взаимоотношения. Без значение дали е с приятел, колега или гадже. Най-вече с гадже. И със сигурност каквото и да е станало, не е ок да го очерниш колкото можеш през общите или по-зле – пред неговите приятели и близки. Станалото между вас трябва да си остане между вас. Дължиш му го. Ясно е, че ще споделиш емоциите си с най-близките си хора, но някои детайли, трябва да си ги запазиш за себе си.

Щом прекратявате отношенията си, то е разбираемо, че нещо не върви. Някой е сгафил, писнали сте си, друг го е заместил или нещо такова. И вероятно си променил мнението си за въпросния човек, щом не го искаш в живота си вече. Това не значи обаче, че трябва да мяташ кални остри камъни по него. Защото на практика те си отиват в твоята градина, понеже със същия този „боклук” доскоро сте си били близки. Едва ли чак толкова се е променил. Може вече да не искате едно и също от живота или да не се искате един друг, но това не го прави рязко пълен боклук.

А ако предадеш доверие, което ти е било гласувано в момент на близост, когато тя вече е минало, значи че никога не си го заслужавал.

Доста е неуместно да разказваш под път и над път всичко, което си разбрал за този човек. А то със сигурност е много. Когато някой те допусне в живота си, те пуска в тайните, страховете и мечтите си. Разказва ти за откаченото си семейство, за баба си, която толкова е обичал, за това, че си е представял живота си по различен начин, за желанието си да учи още, да си вземе голямо куче и всеки уикенд да пътува на различно място. Разказва ти и какво го спира, какво не му достига за пълно щастие и вярва, че ти може би ще му помогнеш да запълни едно парче от пъзела повече.

Обаче накрая сметките не излизат и пътищата ви се разделят. Според мен лично е странно да си останете близки приятели, да си пиете кафето заедно и да си разказвате за новия човек в живота си. Поне не веднага, иначе как ще продължите напред?! Отношения, в които е имало много емоции, не могат да се прекратят без емоции. Но този, когото някога си обичал или който е обичал теб, никога не заслужава умишлено да му правиш гадости.

Стискате си ръцете и продължавате напред така, че ако е възможно утре да не се подминете на улицата, защото това е не само грозно, но и тъжно. А историята познава много такива случаи.

Какво толкова трябва да е станало, че да не можеш и да не искаш дори да погледнеш в очите някого, когото всяка вечер си прегръщал щом си легнете?

За щастие никога не ми се е случвало, но бих се чувствала ужасно, ако срещна някого, който ме е обичал и ме подмине, защото вече смята, че съм пълен изрод едва ли не.

Времето, което не можеш да си вземеш обратно

Тук важно е елементарното уважение и благодарността. Да, най-вече тя.

Защото с този човек сте си дали най-ценното, което всеки един от нас притежава, което никога не можеш да си го вземеш обратно и да го дадеш на някой друг. Време.

Споделеното време, споделените емоции, били те истеричен смях на някой глупав филм, на тъпите му вицове, които той разказва толкова добре или сълзи в онзи момент, в който ти беше трудно, но не искаше никой друг да го знае, са наистина безценни.

И точно защото не е искал никой да знае нещо, споделено с теб, има граници, които каквото и да става не се прекрачват. Никога не съм си позволявала да разказвам нещо лично за някого, с когото в някакъв етап от живота си сме споделяли скъпи преживявания или чувства. Било то за един следобед, няколко седмици или години.

Защото колелото се върти и някога може отново да се срещнете. А да тряскаш за сбогом и то селската врата, която някога е била винаги отворена за теб, определено не говори добре. Меко казано.

НАЗАД