„Никога не бих могла“, каза с ръка на сърцето непознатата, която стоеше пред мен на опашката в супермаркета.
Няколко секунди по-рано тя бе чула мой телефонен разговор, в който питах 10-годишния си син колко опаковки слънцезащитен крем е използвал миналата година и дали се нуждае от нов вентилатор. Тя попита накъде сме тръгнали, което предвид препълнената ми пазарска количка, разбирах напълно. Аз се засмях и казах, че „ние“ не отиваме никъде, а отива „той“. Той отиваше на лагер за лятото и аз се опитвах да започна да опаковам багажа му. Това разбира се доведе до въпроси за колко дълго ще бъде там, къде точно и защо. На което отговорих – седем седмици, на пет часа път с кола и защото го обичам и искам да изпита всичко, което лагера може да му предложи.
Тогава тя направи своя коментар. Реших, че няма смисъл да дискутирам повече – имах своите причини да взема това решение и не исках да ги обяснявам пред непознати – но се замислих. Защо изпращаме децата си надалеч за лятото?
И аз, и съпругът ми сме ходили на лагери през лятото, аз за четири седмици всяко лято, той за осем. Попитайте ни или пък всяко друго дете, което е било на летен лагер, и вероятно ще чуете, че това са били най-щастливите дни от детството му. Все още можем да запеем песните, да разказваме цветущи истории, да си спомним за първите хора, по които сме си падали... и първите целувки, и далечната миризма на трапезарията, и хлъзгавото дъно на езерото...
Това, което не сме осъзнавали тогава, е всичко останало, което сме научили. Научихме се на независимост. Научихме се да се грижим за себе си. Да, имаше възрастни, които наблюдаваха всичко, но наистина се научихме как да се справяме с толкова много неща сами. Без родители наоколо, се научихме как да създаваме нови приятелства. Опитахме нови занимания и нови храни. Научихме нещо ново за себе си, без дори да го осъзнаваме.
Това са уроците, които искам синовете ми да научат – щом и двамата пораснат достатъчно, за да ги изпратим на летен лагер (малкият все още не е достатъчно голям). Да бъдеш далеч от вкъщи е време, в което научаваш нещо за себе си извън комфорта и сигурността на дома. Това е време да се наслаждаваш на несигурността от това какво ще се случи след това или кой ще спи в леглото до теб. В ерата на комуникациите, когато навсякъде има телефони, компютри или таблети, почивката от технологиите е добра идея. Лагерът на сина ми не позволява никакви електроники и не мога да бъда по-благодарна за това. Това е време да бъдат пресъздадени безгрижните дни, които дядовците и бабите на децата ми са изживели преди години. Като жители на града, това също е и страхотен шанс децата ми да се насладят на природата – не в музей или парк, заобиколен от сгради, а на природата в естественото й състояние.
А и нека бъдем честни: това винаги е страхотна почивка за нас, родителите. Учебната година е изтощителна и за нас. И когато настъпи лятото, всички можем да се възползваме от почивката едни от други. Да, прекарвах половината си ден в ровене из снимките от лагера, за да видя дали детето ми е щастливо, тъжно или поне чисто. Но времето показва, че отсъствието наистина кара сърцето да заобича повече.
Миналата година големият ми син отиде на лагер за първи път. Не познаваше никого. В автобуса седна до момче, с което се бе запознало няколко минути по-рано и след няколко дни получих писмо, в което ми разказваше, че обожава лагера. Беше ходил на къмпинг, беше плавал с кану и беше карал водни ски – три неща, които не бе правил никога досега. Той играеше уличен хокей и тенис и похапваше сладкиши всяка вечер. И детето, което ми се налагаше с усилия да вадя от леглото всяка сутрин, се беше записало в клуба на „Полярните мечки“, където първото нещо, което правеха след сън, бе да скачат в езерото. Само за три дни, той вече създаваше спомени. Пет седмици по-късно той ни помоли да удължим престоя му до пълните седем седмици. Ние му казахме, че мислим, че това му е било достатъчно за първото лято, но с удоволствие ще го направим на следващата година. В момента той нетърпеливо брои дните до лагера.
Изпращам детето си надалеч за лятото и му давам нещо специално, независимо дали го осъзнава сега. Само преди няколко седмици водехме един от честите си спорове за нещо тривиално. Той внезапно заяви, че причината да го изпращам на лагера е, за да се „отърва от него за лятото“. И макар и в този момент да е изглеждало като истина, му казах, че причината изобщо не е такава – този лагер няма как да е наказание, а привилегия, той е голям късметлия да отиде и аз никога не бих похарчила толкова пари за наказание.
И докато жената на опашката в супермаркета може и никога да не разбере защо изпращаме детето си на лагер, аз се сещам за хиляди причини. Но най-добрата причина е, че го правим за него. Има нещо като поговорка из лагерите – „10 месеца живеем за 2“. И не мога да се сетя за по-добра причина.
НАЗАД
