Светът го нарича "Falling in love/Да попаднеш в Любов", защото светът се управлява от главата, а сърцето е под главата. Когато някой се влюби той пада от главата в сърцето... Главата кава: Каква е тази глупост, която се каниш да направиш? Луд ли си? Това е пропадане!
За главата, Любовта е най-големият враг, защото веднъж влюбиш ли се, ти ставаш нерационален. Погледнете двама влюбени - те говорят глупаво, държат се глупаво, те са почти побъркани и главата моментално обвинява, осъждайки сърцето: Какво правиш?
Падаш. Затова светът нарича Любовта "Падане". Но да падаш е хубаво... Падането всъщност е потапяне, което води в дълбочина.
Причината е повърхностна. Сърцето е дълбок феномен вътре във вас и то води в дълбокото, то се гмурка в съществото ти. Не го осъждайте. Обществото обвинява, защото гледа на Любовта като на анархистки феномен. Ние обучаваме едно момиче или момче и пропиляваме толкова много пари за него, а след това, един ден то се влюбва и цялата структура рухва за миг. Казано е, че майката подготвя момчето си през годините, за да помъдрее. Изведнъж то среща друга жена и за минути отново се превръща в глупак.
Не трябва да се обвинява за това, защото глупостта има своята красота. Човек, който не може да оглупява понякога не е достатъчно мъдър.
Да бъдеш постоянно мъдър, да мъдрееш двадесет и четири часа на ден и седем дни от седмицата е ГЛУПАВО. Понякога имаш нужда да си вземеш почивен ден от мъдростта си и да се държиш като шут. Само тогава има равновесие. Шутът е също част от живота. В далечни дни всеки крал е имал голям палячо в двора си. Това е балансиращият фактор, тъй като в двора е имало прекалено много мъдреци и понякога толкова много мъдреци се оказват прекалено много готвачи в кухнята. Те се вкисват. Те са просто "причини", които нямат корени в сърцето. Шутът е бил нужен. Той е внасял чувство за хумор в двора, а мъдреците са изразявали сериозност, тъга с издължените си лица.
И сериозността е нещо добро, но само понякога - тя има своите моменти, както има моменти, в които трябва да си малко глупав. За мен истински мъдрият човек е спонтанен - когато е нужна мъдрост той я показва, когато е нужна глупост, той е съвършен глупак.
Ако не можеш да се движиш по полюсите, ти си фиксирано и мъртво явление. Човек трябва да е в състояние да се движи, да бъде гъвкав. Би трябвало да може да разсъждава в дълбочина и същевременно да пропада в нерационалност също. Изчислява и обича. Пресмята математически и пише поезия. Мъдър и стар, глупав и млад. Когато детето срещне възрастния, когато мъдрият се слее в единство с глупавия, ти ще преживееш огромен растеж. Помни това. Пази възможността да пропаднеш влюбен, да си глупав, да се държиш така...
Животът има нужда от полярности. Глупостта е изключително освежаваща. Тя почиства очите ти, дава перспектива. Отново връща невинността на детето. Дарява ти спонтанност. Тогава ти не си фиксиран в шаблон, ти се разливаш... Най-трудното нещо за ума, е да променя полярностите, защото това смущава стила ви.
Бихте искали да сте в шаблон, защото това е пътят на най-малкото съпротивление. Научили сте трик и оставате позиционирани в него. Оставате заключени в познатото, не желаете да се придвижвате в непознатото. Не искате да учите, да се отворите за нови факти и реалности. Умът винаги иска да е от ляво или дясно, това или онова - НО ДА БЪДЕ НЕЩО. Животът обаче е поток - ДА БЪДЕ НИЩО. Капацитетът да е всичко и нищо, да бъде във всяка роля но да не е фиксиран към нея.
"Без роля" би трябвало да бъде и вашият стил. Бъдете в състояние на движение, да се пуснете, както пускате дрехите си. Ролите са, за да бъдат използвани, и ако останете фиксирани и затворени в тях, вие прекъсвате свободата на потока, който дава възможност да се радвате на живота в неговата пълнота. Мъдростта е добро, глупостта - също. Изчислявайте математика красиво, пишете поезия по същия начин. Това е парадоксът...
Ошо
НАЗАД
