Все по-често скъсявам разговорите си. Все по-рядко се интересувам кой, кога и защо е изговорил думи, за които ще съжалява, но ще бъде късно. Все по-дълго мълча, пред разпенените думи от приятел, който се превръща в непознат за мен. Едно е да чуеш истината, друго е да се питаш, с какво заслужих този тон.
Отсявам, онова което ми причинява болка, от онова, което ми е причинено, за да ме научи. Разбирам разликата между обикването и "хубаво ми е с теб."
Все по-бързо крача напред, без да се интересувам от очите, на които вярвах някога. Все по-осъзнато, не отговарям на телефонни обаждания.
Понеже тези, които ме търсят днес, си позволиха да ги няма за мен, когато ги търсех някога. Колкото повече навлизам в лятото на годините си, толкова повече се убеждавам, че оттук-нататък, приятелите ми ще намаляват за сметка на всички онези, които успяха да се впишат за малко в света ми, а след това избрах за дълго да липсват.
Понеже човек не се променя, а се разкрива. Пред онези, които (не) вярват, че държиш на тях. Там, където те има за някого, тя/ той те намира. С дума. Обаждане. Мейл. Цвете. С картичка, от която грее само една нарисувана усмивка. С останалото се сбогувам. Бавно и полека. Неусетно почти."
Aвтор: Мария Никова
НАЗАД
