Петя Стойкова Дубарова е родена на 25 април 1962 година. Жизненият ѝ път приключва на 4 декември 1979 година.
Творчеството на Петя Дубарова се характеризира със стремежа към по-искрен, по-добър и по-всеотдаен свят, в който няма място за злоба и тъга. Поетесата не може да се сравни с никой от българските поети, защото стиховете ѝ са изпълнени с чистота и истина. Нека заедно си припомним някои от най-красивите стихове на Петя Дубарова – поетесата, чийто жизнен път приключва много рано, но оставя дълбока следа в българската литература.
Тъмни улици мрачно снагите си вият...
Тъмни улици мрачно снагите си вият
и се сплитат на възел - замръзнал площад.
Цяла нощ ветрове настървено се бият
върху синята плът на студения град.
Боси стълбове, голи чешми осълзени,
побеснели от болка и ужас липи.
А далече, зад хиляди златни недели
ляга лятото в нечии длани да спи.
А далече, зад съботи нежнолилави
блика пак лунапарк топлодъхав неон.
И дървета край него, зелени и здрави,
стягат своя вълшебен, усмихнат кордон.
И на трите сезона студеното рамо
ще разбия с ръце на парчета от лед.
Аз не ще се оставя на времето само
да ме носи през дни, ту назад, ту напред.
Ще попадам в червено море от контролни
и сама ще достигам най-светлия бряг,
и със длани от студ зачервени и болни
ще рисувам аз лято в ронливия сняг.
И запазила свойта момичешка вяра,
ще достигна на лятото синята жар -
там, където ме чака добър като гара
моят малък неонов добър лунапарк.
НАЗАД
