Знаеш ли ...
Не си позволих да страдам за теб.
Не си позволих да плача.
Не си позволих да те преодолея.
По-лесно беше да мисля, че нищо никога не е било.
"Не сега" се превърна в "никога".
Защото не бях готова да обичам, не бях готова да се отдам истински.
Може би защото нямах нужното търпение.
Не те виня.
Важното е, че не виня вече и себе си.
Човек сам поставя границите си.
Знае предела си.
Зоната на комфорт и излизането от нея.
Харесва ми да вярвам в хората и че все пак има добро в делата им.
Надеждата не ме е напуснала, защото смятам, че за всяко действие или липса на такова има причина.
Любовта живее в мен, в различни измерения.
Научих се да обичам себе си. Заслужавам щастие и вече не се виня, че го искам.
Заслужавам усмивка, топла дума и силна прегръдка.
Заслужавам честност и прямота.
Заслужавам уважение, просто защото на първо място съм човек и съм достойна за такова.
Сигурна съм, че всичко, което раздадох от себе си за другите, е било за добро.
Грешката ми беше, че в стремежа си да помагам, пренебрегвах себе си ... много пъти.
И вероятно ще се случва пак.
Просто този път ще приемам нещата от друга гледна точка.
И понеже досега не съм почувствала за някога аз да съм приоритет, реших да поставя себе си на първо място за мен.
Автор: Венеция Стоянова
НАЗАД
