Преди слънчогледите били малки, сиви, едва забележими, дори не се наричали слънчогледи. Единсвената им характеристика била "малки сиви цветчета". В градината сред розите, които надменно се перчели с пищната си хубост и ярки цветове, те напрово изчезвали. Розите не спирали да отбелязват: “Ние сме много важни особи, вижте само как украсяваме най-специалните моменти от живота на хората! Нашите родители са били също тъй важни и имаме най-прекрасния цвят на земята - червения.” На слънчогледите им ставало много мъчно от факта, че те нито украсявали нечии прекрасни моменти, нито имали омайващ аромат, нито цветът им бил нещо особено и забележимо и вечер свеждали тъжно своите сиви цветчета.
Една вечер наблизо преминала Феята на пеперудите, като ги видяла така натъжени, се спряла върху капката роса на едно листо и попитала:
- Защо сте тъжни?
- Погледни ни, ние сме толкова дребни и невзрачни, че дори малките калинки не се спират при нас.
Феята помълчала кратко, усмихнала се и рекла:
- Да, но аз ще ви дам нещо, което другите цветя нямат. Отсега нататък вие ще можете да мечтаете. И всяка ваша мечта ще ви прави по-големи и красиви.
Изричайки тези думи, тя прелетяла покрай всяко едно от малките сиви цветчета и го посипала със златист пеперуден прах.
На сутринта Слънцето изпратило своите лъчи при цветята с молба да помогнат на една мравка. Тя само трябвало да се покатери по тях и да види къде се намира домът й, защото се била изгубила. Розите високомерно се надули и показали бодлите си - те не можели да си позволят да общуват с такива елементарни създания като мравките. Теменужките се притеснили мравката да не ги стъпче и те да не изглеждат вече толкова фини и нежни и също отказали. Само слънчогледът вдигнал очи към Слънцето и казал:
- Нека се качи на стъблото ми.
- А ти се хвани за един от лъчите ми - казало Слънцето.
Протегнал слънчогледът листа и се хванал за слънчевия лъч. В миг стъблото му се издължило и мравчицата се покатерила и видяла къде е домът й.
- Благодаря ти! - изписукала щастливо тя.
- Моля - отвърнал слънчогледът - и аз мечтая за свой дом, но уви, нямам, затова бих искал да помогна на другите да намерят своя.
По обяд Слънцето отново се обърнало към цветята с молба:
- Вижте тази бедна птица, тя не може повече да лети и скоро ще умре от умора. Някой може ли да й даде едно семенце от себе си?
Розата отговорила:
- О, аз съм се напекла толкова добре и листенцата ми са толкова крехки и добре подредени в момента, че ако стъпи върху тях, ще ги намачка...
Теменужката така се уплашила, че се скрила бързо в една висока трева. Само слънчогледът рекъл:
- Нека дойде и вземе единственото ми семенце.
И на момента станало чудо. Чашката му се разтворила и се превърнала в голяма пита пълна със семена. Птичката клъвнала няколко от тях и преди да отлети проговорила:
- Ти имаш добро сърце! Мечтаеше си да направиш едно малко добро, но ето вече можеш да помогнеш и на други изпаднали в беда.
- Колко щастлив и полезен ме накара да се чувствам!
- Аз също ти благодаря.
При всеки удобен случай да помогне на молбите на Слънцето, слънчогледът се отзовавал. Вечерите си отпочивал като мечтаел. Мечтаел да е полезен, да бъде красив, да има и той собствен дом, да го обичат и той да обича. Понякога дори небето ронело сълзи, разчувствано от тези мечти.
В една прекрасна сутрин слънчогледът се събудил и ахнал. Той се намирал в огромна градина. До него стояла пеперудената Фея с огледало в ръка.
- Погледни! - прошепнала усмихнато тя. - Това си ти.
От огледалото гледало прекрасно цвете, приличащо на слънце с красиви жълти листа като лъчи.
- А това ще е твоят дом - полето, защото ти го заслужаваш.
- Погледни само колко съм голям! - възкликнало цветето.
- Голям, колкото мечтите ти! - отвърнала Феята и отлетяла.
НАЗАД
