Не зная кой си. Не зная защо дойде. Повика ме с името си. Придърпа ме към себе си и ме пусна да вляза вътре. Разходи ме из всичките си стаи, тайни кътчета, забранени пространства. Дори да не ми показваш някоя част, аз знам какво има там. Защото съм теб. Знам. Вярвай ми.
Страх ме е. Страх ме е да не изчезнеш. Страх ме е да не се върнеш или да останеш единствено там, откъдето и дойде... в съня ми. И ако сънищата са място за среща, не искам тази да свършва никога. Плаша се от тази мисъл. Има моменти, в които влиза толкова бясно в главата ми, че не ми дава покой. Не знам кой си бил преди това. Не те познавам от тогава. Познавам те сега и те харесвам такъв. Студен от време на време, темерутест, силен, борбен, горделив, добър, грижовен, искрен, ИСТИНСКИ.
Такава воля имаш, че ми скриваш шапката. Иска ми се да грабя от теб. Да си взема и да дам мъничко на мене си. Моля те! Моля те! Не се променяй. Остани такъв.
Благодаря ти, че се появи и ми даде възможност да пристъпя. Да надникна.
Знаеш ли? Друга съм. Различна съм. Откакто те има съм по-цветна, по-свежа, по-усмихната. Нося те в мен. Пазя те в мен. Караш ме да се чувствам елегантна, красива, нежна. Караш ме да вярвам в себе си. Припомняш ми коя съм и коя трябва да бъда. Ставам по-силна. Дърпаш ме нагоре, защото искам да те настигна. Искам да бъда там, където виждам теб. Обширен си. Ще стана същата като теб. Изпълнен си с хармония. Изпълнен си със сигурност.
Провокираш ме да откривам нови пластове от себе си. Да бъда себе си в една друга форма, непозната и за мен самата. Учиш ме на търпение. Преди теб не умеех да чакам. Сега мога да те чакам вечност или две. За мен няма никакво значение, стига да знам че те има там някъде и вървиш към мен. Бавно, но го правиш. Няма да се помръдна от тук. Ще стоя очаквайки те. Може да потропвам нервно с крак от време на време, да сумтя и буча, но не спирай. Ела такъв, несъвършен. Същия като мен.
Сякаш от стотици години не съм срещала хора като теб. Хора, с които мога да бъда себе си. Да не премислям думите си. Да не обмислям кое в тях ще ти се хареса, кое няма да ти допадне. Просто ги изтрелвам и им позволявам да излязат от мен, такива каквито са. И знаеш ли кое е странното? Че не изпитвам дискомфорт от това. Не се притеснявам, че може да не ме разбереш. Че може да не ти се понрави. Че може да мислиш различно. Защото знам, че ще ме изслушаш и ще ме приемеш и с тях. Защото знам, че ти имаш своят свят и аз моят. И го приемаш, без да се опитваш да го пригодиш към своя. И си токова истински. Да. Това е думата. Ти си истински. Нищо фалшиво няма в теб. Усмивката ти, тъгата ти, болката ти. Искам ги всичките. Разкажи ми всичко. Кое те е правило щастлив? От кое те е боляло? За какво мечтаеш? Къде искаш да си сега? Искам да те прегърна. Нищо не искам от теб. Само да те прегърна, за да ти благодаря, че върна облаците в живота ми. Онези облаци, които го правят по-пухкав. По-мек. Връщат ме към мен. Ти си вселена. Поседни до мен и нека си направим космос.
И знаеш ли кое е най-странното, ако това не е достатъчно? Странното е, че не очаквам нищо от теб. Единственото, което имам нужда да знам и да усещам е, че те има там някъде в пространството. Просто те има. Тази мисъл ме прави щастлива. Всичко останало са подробности и обстоятелства, които нямат никакво значение и не оказват никакво влияние на решението, което душата ми е взела много преди аз да се съглася с нея. Просто съществувай. Това е всичко.
Автор: Силвия Крумова
НАЗАД
