X

Разбрах, че...

от в 09:30 на 03.11.2015 в Всичко за теб | Щастие


Разбрах, че...

Разбрах, че... Снимка: newsbel.by

Не знам защо, но винаги съм възприемала есента като време за равносметка. Време да обърнеш поглед назад и да си спомниш... за своята пролет и своето лято. Време за размисъл. И време за осъзната промяна. Време да погледнеш в сърцето си и да видиш какво си научил... и какво си разбрал...

Разбрах, че колкото повече даваш, толкова по-богат се чувстваш.

„Щастието не е резултат от това, което получаваме, а от това, което даваме.“ – Бен Карсън, неврохирург.

Разбрах, че винаги има какво да дадеш. Колкото и празен да се чувстваш. Колкото и изхабен. Колкото и уморен. Винаги можеш да зарадваш някого. Винаги можеш да внесеш слънце в нечий живот... Както казва д-р Уейн Дайър, колкото повече даваш, толкова повече получаваш. В това е магията!

Светлината, с която докосваме другите, се отразява в очите им, в сърцата им, в душите им. За да огрее и нас самите. За да ни стопли. За да ни спаси...

...Да ни спаси от отчаянието, което незабелязано изсмуква силите и волята ни за живот, от усещането за безтегловност, от чувството, че си изгубен...

Мислиш си, че никой няма нужда от теб?! Че нищо не зависи от теб?! Спри се. Отвори очите си. И сърцето си... Може би просякът на отсрещния тротоар не е ял с дни? Може би се нуждае просто от късче хляб? И от малко човешка топлина. Било то и от непознат... Не гледай скептично. Той не се е родил просяк. Имал е живот, имал е надежди... И в неговите гърди тупти сърце. И той вечер сънува своите мечти. Не отвръщай погледа си. Виж човека под скъсаните дрехи. Виж го със сърцето си...

Или може би приятел, когото не си чувал отдавна, има нужда точно от теб, точно в този момент? Може би трябва да спреш да си казваш, че е редно той да те потърси. Може би трябва да преглътнеш гордостта си. Да отвориш отново сърцето си. Да обърнеш гръб на мнителността си. Да протегнеш ръката си и просто да кажеш: „Тук съм. До теб съм. Имаш ли нужда от мен?“...
А може би е време да се обадиш на родителите си и да им кажеш просто едно искрено: „Благодаря!“. Може би самотата ги затиска. Може би имат нужда отново да почувстват, че са част от живота ти. Че винаги ще бъдат. Без значение на колко си години. Без значение къде си. И с кого си...

Може би е време да се огледаш около себе си. И в себе си. За да видиш колко светлина носиш в душата си. Позволи й да излезе. Научи се да я освобождаваш. Да я споделяш. Да я даряваш... Можеш да направиш по-красив света – този, твоя свят, който е на една ръка разстояние от теб.

Не е нужно да се опитваш да нахраниш децата в Сомалия. Не е нужно да търсиш решение на световните проблеми. Нахрани едно дете. Помогни да се реши един проблем. Но най-вече: не спирай да виждаш хората около себе си. Това ще ти помогне отново... да видиш себе си!

Разбрах, че прошката освобождава.

„Един от най-големите дарове, който можеш да дадеш на себе си, е да простиш. Да простиш на всеки.“ – Мая Анджелоу, писателка

Всички носим белези в душите си. Спомени за рани, от които боли. За да се излекуваме, затваряме сърцата си. Капсуловаме се. Обещаваме си, че вече ще сме по-внимателни. Че няма да се доверяваме лесно. Че ще се пазим повече. Но най-вече: че няма да забравяме какво сме преживели. Смятаме, че по този начин ще попречим на болката отново да влезе в живота ни. Мислим си, че така ще се съхраним, че ще станем по-силни. Да простиш ни се струва невъзможно. Грешно. Прошката за нас става равносилна на капитулация. На наивност. И слабост. А истината е, че да прощават могат силните. Обичам тази мисъл на Махатма Ганди. Толкова мъдрост има в нея. Изстрадана мъдрост. Преживяна мъдрост. Мъдрост, която ни разкрива една от най-важните житейски истини:

Балонът не може да се издигне в небето, ако не се изхвърлят торбите с пясък, които го задържат на земята. Не можеш да вървиш смело напред, ако вечно гледаш назад.

Нежеланието да простим ни държи в миналото. Отдалечава ни от любовта. Любовта към нас самите. Защото сърцето, което се е заключило за прошката, е като птица, хваната в клетка. Не може да разпери волно крилете си. Не може да полети. Не може да изживее живота, който по право му принадлежи.

Прошката е освобождаване от веригите на миналото. Прошката е елексирът, който ще измие горчивината от гнева. Прошката е нашият път към другите. И към себе си.

Научи се да прощаваш. На другите. И на себе си. Най-вече на себе си. Обичай себе си. Въпреки грешките си. Въпреки слабостите си. Въпреки недостатъците си. И точно заради тях. Бъди най-добрият си приятел! Колко пъти утешаваме приятелите си, когато са отчаяни, успокояваме ги, когато са допуснали грешка, вдъхваме им надежда, когато са обезверени. А отказваме да направим същото за себе си. Ние сме най-строгите си съдници. Най-безсърдечните. Най-жестоките. Можем да обвиняваме родителите си, партньорите си, близките си, че не ни разбират и не ни подкрепят, но никой не ни нарича с думите, с които ние се наричаме. Никой не е толкова безкомпромисен с нас, както сме ние със самите себе си. Прехвърляме в главата старите си грешки. Иска ни се да избягаме от себе си. Самообвиняваме се. Самобичуваме се. Отказваме да си простим. Защото си мислим, че нямаме право на прошка, че не заслужаваме прошка. А всеки заслужава прошка. Дори ти! Най-вече ти!

Спри със самообвиненията. Трябвало е да постъпиш така. Сега може би мислиш различно. Но тогава това е бил твоят път. Трябвало е да поемеш по него. За да се промениш. За да се обогати душата ти. За да разбереш, че никой не е безгрешен. Че всеки заслужава втори шанс

Бъди сигурен, животът ще ти даде втори шанс. Може би не по начина, по който очакваш. Може би не под формата, под която очакваш. Но ще ти го даде. Винаги го дава. Въпросът е ще го видиш ли, ще го приемеш ли, ще си позволиш ли да го изживееш?

Защото често, затънали в гняв и чувство за вина, пропускаме вторите шансове. Пропускаме миговете. Пропускаме живота си.

Отвори сърцето си. Остави миналото да излезе от дробовете ти. Поеми настоящия момент с гърдите си. Дишай. Усещай. Живей.

Разбрах, че сляпата любов е риск, който си струва да поемеш.

„Любовта вижда не с очите, а с душата.“ – Уилям Шекспир

Живеем във време, в което сме свикнали да претегляме всичко. Време на егоизъм, замаскиран под маската на самосъхранението. Хенри Милър казва: „Нещото, което никога не ни достига, е любовта. Нещото, от което никога не даваме достатъчно, е любовта...“ Оправдаваме се с болката, която сме изпитали, и издигаме стени около сърцето си. Не пускаме никого без щателна проверка. И ако някой все пак успее да си спечели пропуск, получава само временна виза.

Живеем във времето на изпитателните срокове. Изпитателни срокове в офиса. Изпитателни срокове в любовта. Не даваме, преди да решим, че другият заслужава да му бъде дадено.

А дори и тогава оставяме едно кътче в сърцето си, само за нас, където да избягаме, ако другият ни нарани. И не усещаме как постепенно това кътче става все по-голямо. И как за другия остава все по-малко място. Докато накрая се окаже, че сме го изхвърлили от сърцето си. И от живота си.

Избираме партньорите си, както избираме колите си. Опитваме един, после друг. Преценяваме дали са ни удобни, лесно ли се управляват, колко ще харчат... В началото сме въодушевени, искаме да се покажем пред всички. Но с времето еуфорията ни намалява.

Започваме да се оглеждаме за нещо различно. Очите ни шарят и търсят по-нов модел, който обещава повече удобства и повече екстри. Не след дълго го откриваме и заменяме стария. За да продължим тази луда надпревара с живота. И със самите себе си.

Вече не вярваме в сляпата любов. Самата мисъл предизвиква насмешка в очите ни. Сляпата любов е за хлапаците, казваме си. Или за глупаците.

А истината е, че сляпата любов е за мъдреците. За тези, които могат да говорят с езика на сърцето си. Тези, които не се страхуват от болката, защото знаят, че тя е част от живота. Тези, които не спират да берат рози, само защото пръстите им може да се наранят от бодлите.

Сляпата любов е свещена магия. Дар от живота. Дар, който изисква смелост да го приемеш. И още по-голяма смелост, за да живееш с него, да се грижиш за него, да дишаш с него...
Сляпата любов значи да се довериш. Да свалиш маските. Да махнеш бариерите. И да се отдадеш. Да се предадеш на чувството. Да приемеш, че може да те заболи. Сляпата любов значи да забравиш сметките и изчисленията. Да рискуваш. Да вдигнеш котва и да поемеш с вятъра, въпреки страха от бурни води и подводни камъни. Сляпата любов значи да поемеш в търсене на своята обетована земя. И да вярваш, да ЗНАЕШ, че тя те очаква някъде там...

Сляпата любов е смелостта да повярваш в избора на сърцето си. Смелостта да изживееш чувството. Смелостта да изживееш живота.

Разбрах, че едно нещо дължиш на самия себе си... и това е да вярваш в себе си!

„За да бъдеш шампион, трябва да вярваш в себе си, когато никой друг не вярва в теб.“ – Шугар Рей Робинсън, шампион по бокс

Не позволявай на старите неуспехи да пречупят духа ти. Не позволявай на обезкуражителните думи на околните на сломят вярата ти.

Всеки провал е научен урок. Всяка рана те е направила по-силен. Всеки белег е свидетелство за това, че си оцелял, че си успял – да продължиш, да те има, да си тук! Няма значение от колко високо си паднал. Можеш да станеш. Винаги можеш да станеш.

Макар и трудно, макар и с болка. Не спирай да опитваш. Нима не си чувал за хора, приковани на легло след тежка катастрофа, които успяват да се изправят?! Успяват да си стъпят на краката. Успяват да си върнат живота. Да надмогнат болката. И себе си. Започват бавно. Започват отначало, сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка. Първо се учат отново да се задържат на краката си. После се учат как да проходят, постепенно и полека. Докато отново се изправят и поемат по пътя си. По-силни, по-мъдри, по-уверени в собствените си способности и в силата на волята си. Опознали вътрешните си граници и надскочили ги. Опознали отчаянието и преборили го. Опознали себе си и повярвали в потенциала си...

Но не си мисли, че става лесно! Изисква се воля. Изисква се решимост. Изисква се ежедневна борба с желанието да се предадеш, да се откажеш, да се примириш. Но най-вече е нужна смелост - да превъзмогнеш яростта и усещането за безсилие, да превъзмогнеш разочарование и гнева, да превъзмогнеш себе си.

И ти можеш да се изправиш отново на краката си. Можеш да се научиш отново да ходиш. Гордо. Уверено. По пътя към бъдещето си. Просто не се предавай. Не забравяй кой си и каква сила носиш в себе си.

Ти не си твоите провали! Ти не си твоите рани! Ти си пламъкът в очите си. Ти си устремът в сърцето си. Ти си смелостта да се бориш за мечтите си. Мобилизирай вярата и волята си. Впрегнати в правилната посока, те носят огромна енергия, енергия, която никой не може да спре. А правилната посока е една - тази, която чертае сърцето ти.

Погледни в себе си. Там ще откриеш силата си. Същата тази сила, която ти позволи да се справиш с изпитанията досега в живота ти. Сила, за която често не си даваме сметка, че притежаваме. Докато не ни се наложи да я използваме.

Дори и след най-дълбоката и тъмна нощ идва утрото. Дори и най-разрушителният ураган утихва. Дори и най-поройният дъжд спира. Ще оцелееш. Ще се справиш. Ще продължиш.

Помни: нужно е търпение! Конфуций е казал: „Човекът, който мести планини, започва с преместване на малките камъни.“ Бъди упорит. Бъди постоянен. Бъди целеустремен. Не се обезкуражавай, ако стигнеш до задънена улица. Довери се на вътрешния си компас - той ще намери заобиколен път. Важното е да вървиш напред. Важното е да не забравяш, че твоето бъдеще те очаква. 

Важното е да помниш, че има един човек, който може да преобърне живота ти и да сбъдне мечтите ти!

И ТОЗИ ЧОВЕК СИ ТИ!!!

 



Теми   живот | пълноценен живот | равносметка | щастие

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.