„Скъпа Ема,
Преди 12 години тези бонбоненорозови обувки и моето доста бременно аз, пременено в болнична нощница, се клатушкаха из коридорите на родилното отделение с надеждата да се разсеят от неизбежното, което предстоеше. Спомням си, че съчетанието от розови обувки и отворена на гърба нощница хем ме забавляваше, хем ме караше да се червя, затова се надявах никой познат да не ме срещне в онзи момент. Като изключим съпруга ми, разбира се, който ме придържаше. Ръка за ръка с Роб, сърце до сърце с нашето мъничко момиченце, което скоро щеше да се роди, аз и моите обувки отидохме на последна обиколка, преди да започнат дългите родилни мъки, продължили цяла нощ, чак до изгрев слънце.
През всичките години, докато ти растеше, аз пазех тези обувки. Сърце не ми даваше да ги изхвърля, затова те мълчаливо чакаха своя миг в дрешника, под купища дрехи. При всеки нов дом, ново дете, нов град, ново приключение те ме следваха, грижливо ги опаковах и ги взимах с мен, но никога повече не съм ги обувала. Последния път си остана онази нощ, преди 12 пролети, когато ти се присъедини към нашето семейство. Наскоро, докато ме беше обзела не съвсем тихата лудост на пролетното почистване, те привлякоха погледа ми и осъзнах, с вълна от носталгия и внезапна болка, че сега ти носиш същия размер обувки като мен някога.
В онзи миг преди няколко седмици си обещах да ги запазя за днешния ден – твоя рожден ден. Сантиментален жест, който много добре го осъзнавам, означава повече за даващия, отколкото за получаващия, особено защото знам, че розовото не е любимият ти цвят.
Тогава наистина не се замислих сериозно, просто беше моментна хрумка. Но в следващите няколко седмици обувките и родилните мъки постоянно изскачаха. Изникваха в новопоявилото се напрежение между майка и дъщеря. Появяваха се, докато се молех да получа мъдрост, с която да разрешавам споровете ни. Прозираха в сълзите, които напираха всеки път, щом те видех наранена. Чрез тях прозрях какво се случва, видях тази нова страна от живота ти. Сякаш в този момент и ти изпитваш „родилни“ мъки, докато вървиш по коридора, който води от детството към съзряването.
Да вървя по онези болнични коридори преди 12 години, беше нещо страшно, но страхът бледнееше пред радостта. В онези мигове вече усещах болките, които ми предстоят, болките, които радостно търпях само и само да се появиш на този свят. Днес тези обувки не ми стават, но на теб ще ти станат. Днес ти тръгваш на своята собствена разходка с тях. Не можеш да си представиш колко силно искам да те предпазя от всяка болка и всяка мъка, но не мога. Единствено мога да те уверя, че след мъките през нощта, настъпва светлото радостно утро. Ти се появи на този свят със сутринта, в 4:05 ч., на 22 март 2005 г. Ти дойде с радостта и отми всичката болка.
Не очаквам скоро да повториш моята разходка в родилното, но се надявам историята на тези обувки да ти напомня за твоя собствен път и винаги да помниш, че всяка болка, може да бъде преодоляна и „извървяна“. И искам да те уверя, че вървиш по пътя си с достойна за уважение грация и смелост. Каквито и обувки да избереш, продължавай да вървиш, миличка, светът се нуждае от теб и колкото и да ми се иска – не мога вечно да те задържам.
Честит рожден ден, прекрасна моя. Благодаря ти, че си се родила и че винаги си себе си.
Винаги ще те обичам,
Мама“
Сара Ричмънд
НАЗАД
