X

Ще го оставиш ли да те вдигне?

от в 17:11 на 09.06.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Ще го оставиш ли да те вдигне?

Ще го оставиш ли да те вдигне? Снимка: backgroundsbase.com

Преди няколко дни изживях изключително унизителен момент. Той нямаше нищо общо със събитията или обстоятелствата, а с едно отдавна закостеняло в мен усещане – че в този живот трябва непременно да съм силна, здраво стъпила на краката си и независима жена. Без чужда помощ.

Сигурно много дами ще познаят в моята история себе си. Колко ли пъти всяка от нас се е чувствала нелепо да получи или поиска помощ. Нашите силни, независими, успешни и прекрасни майки всеки ден ни учат да се справяме сами в живота. Колегите, шефовете ни, клиентите ни също – като ни поставят по безброй задачи за изпълнение, сякаш сме машини. Не е никак странно, че след всичко това изведнъж забравяме за… падането!

Именно едно нелепо падане ми показа колко здраво съм се вкопчила в безсмислената роля на скала, непробиваема канара, единствена и независима опора… на самата себе си. Самото пада не беше нищо особено. Просто тупване по дупе на мокър асфалт заради високите ми токчета. В първия момент ми стана кофти, че някой ме е видял в тази нелепа поза, после ми стана още по-кофти, защото мъжът ми беше до мен. Милият се притесни, че съм пострадала и се втурна всякак да ме вдигне. И не, не защото съм тежка или той е кекав, но това не се получи никак лесно. Защо? Заради мен – запънах се, че никой не трябва да ми помогне и вместо да се оставя на внимателните му ръце, се държах като същинска магарица на мост. Ни напред, ни назад. Ще каже някой, че се наложи да вдига Баба Цоцолана!

От този малък инцидент дупето ми се отърва с голяма синина, сериозно пострада достойнството ми, но това, което беше най-силно наранено бе мъжът ми. Едва ли някой съпруг би искал половинката му да се опъва като дива коза, докато той й помага да се изправи. За пръв път виждах толкова тъжен поглед, сякаш той изведнъж осъзна с какво (или по-скоро с кого) си има работа. Не пожелавам на никого да види такъв поглед в очите на любимия си. Болезнено е.

Случката обаче ме накара сериозно да се замисля – колко често ние жените, уверените, работещите, въртящи дом, деца и куп други задачи, си позволяваме да паднем? А колко често даваме на някой да ни вдигне? Дори на своята половинка. Подозирам, че не съм единствената, която ще отговори – рядко. Или никога.

Падането сякаш се е превърнало в недопустимо за нас преживяване. Ако случайно се случи, най-добре е да няма свидетели. В никакъв случай някой да не се засилва да ни оказва помощ. Нека всички се правят на не забелязали и да ни оставят сами да се справим. Защото жените сме силни и самостоятелни и с помощ само ще наранят достойнството ни.

Наистина ли вярваме, че малко помощ може да смачка самочувствието ни, да ни превърне моментално в неспособни да се справяме с живота си? Сигурно подобна програма се съдържа някъде дълбоко в гените на пола ни, защото я откривам и сред приятелките си. Страхуваме се от падането по дупе с високи токове, но сякаш повече се страхуваме да получим помощ. Особено от любимите си хора.

Опитваме се да си изградим образ на някаква перфектна героиня като от комиксите, каквато никога не можем да бъдем. И не защото не се стараем достатъчно, а защото супержените не са истински. И колкото по-рано го разберем, толкова по-малко ще страдаме от натъртени задни части.

След тази малка ситуация вече няма да се срамувам да падам. Защото по-срамно от това е да не можеш да признаеш пред себе си, че имаш нужда от помощ, че си човек. По-срамно е да накараш любимия си човек да се притеснява да ти помогне. А не е ли именно това най-сладкото му задължение, причината, поради която той иска да е с теб. Аз вече не мисля да го правя…

 



Теми   любов | успешна връзка | щастие

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.