Скъсах десет чифта обувки с теб. И почти десет години живот. Запалих цяло десетилетие със страстта по съществуването ти. А после опитах да оцелея сред руините и пепелта от случването ти.
Все още те чувам да крещиш в сънищата ми в подредения живот, в който не участваш, в леглото, което деля с нова любов, не така опустошителна като теб, нежна, така различна от теб.
Крещиш. В сънищата ми. Отдавна не в живота. За поредното спасение, което искаш да опитам със зъби и нокти да ти дам, за поредното парче чужда същност, което да пришиеш към изпокъсаната своя.
Не знам кое е по жестоко - всичко, което си ми причинил преди или това, което ми причиняваш сега с нахълтването си в съзнанието, което лекувам след сбогуването ни, също преди много време. Не знам. Душата ми все още ли чува крясъците на твоята, заради любовта-проводник или полудявам по хроничната липса на демони насред рая си.
Сега си почти кошмар. Започваш хубаво. Припомняш, че познаваш всяко кътче и всеки ръб на сърцето ми, зашиваш по нещо мило, вместо кръпка на местата, които си скъсал преди, лепваш по някоя шеметно-сияйна усмивка, вместо лепенка, и е приятно да си припомням лицето в детайли и как се извиват ръбчетата на устните ти при различните видове усмивки. Става ми топло в мен да вибрират тоновете на гласа, който не съм чувала с години и да ми се иска да отметна непослушната къдрица над челото ти настрани. Казваш много красиви неща, които ми се искаше да си разбрал и осъзнал по-рано, погледът ти е омекнал, аз съм... омекнала. Като морков в зеленчукова супа. Но ти винаги си бил моята гореща вода. Винаги си бил нещото, което ме променя с болката, която ми причинява. Винаги си бил онова, което ме е карало да бъда по-добра, отколкото съм всъщност. Усмихвам се. Насън.
И тогава се превръщаш в кошмар. Изчезваш. И чувам как крещиш, крещиш, крещиш... а аз не знам къде си, нито как да помогна. Ставам оголен нерв. Оголен от липса и безсилие. Дори инстинкта за самосъхранение отстъпва и опустяването ме кара да забравя защо си тръгнах.
Ад си!!! Разбираш ли? Ад...
Защо не вярвах, когато казваше, че ще ме разрушиш? Иска ми се да изкрещя предупредително към жените, които ще застанат на пътя ти, а аз не познавам.
Пазете се !!! Любовта му белязва! Никога няма да сте, каквито сте били!
Иска ми се. Разбираш ли?
А повече ми се иска да си се научил как да бъдеш Рай. И да засънувам за последно теб такъв и цял. За да имам силата да се събудя и да те загърбя. За да спася за пръв път не теб, а себе си, без да се страхувам от мислите дали те убивам. За пръв път - егоистично. И щастливо.
Защото преди години, докато те спасявах, се превърнах в някой, който се нуждае от спасение. И само аз мога да си го дам.
Автор: Валентина Йоргова
НАЗАД
