“Притежавам всичко!” - си каза тя уверено на глас. И сякаш не говореше на себе си, а на някой друг. Бе успяла, бе уверена, бе безспорно красива, бе безапелационно интелигентна. Тя бе всичко онова, заради което й завиждаха.
Вървеше бавно през прашният подземен паркинг. Сивият Майбах бе спрян на място за инвалиди. Тя се усмихна ехидно. Дълбоко в себе си знаеше, че е душевен инвалид. Сякаш не чувстваше нищо. И сякаш й личеше. Властваше над своята малка империя с лекота. Накратко тя бе г-ца Илиева. Миналото й бе мистерия, фризьорът й бе факир, бутикът й бе скъп, а бъдещето й бе ясно. На всички бе ясно, че тя г-ца Илиева щеше да бъде най-големият борсов брокер в България. Скоро... Много скоро.
Стъпките й бяха безупречни. Ситни, уверени, усетени. Качи се в колата без звук. Майбахът измърка под нозете й. В колата нямаше музика, боклуци, цигарен дим. Чиста и стерилна кола. Тя слезе от нея така, както се бе качила. Безшумнно. Грациозно. Г-ца Илиева притежаваше грация, която плашеше хората и омагьосваше мъжете.
Тогава тя видя жълтото колело, което стоеше грозно до луксозния комлекс, в който тя живееше. Колелото бе притежание на дете. И въпреки това спомените я заляха като морски вълни. На талази... Тя - 20-годишна, с черни коси, широка кафява пола, с облак невинност около себе си. Тя - тогава, когато бе просто Ивет. Онази Ивет със златото в ирисите. Ивет с мечтите за безкрайно лято и светло бъдеще с него. И той. Онзи, който тя обичаше, накратко. Онзи, който бе до нея и я остави. Онзи, баналният, който превърна Ивет в г-ца Илиева. Който смачка мечтите й под гумите на жълтото си колело. Спомените я заляха неочаквано. Тя не можа да ги спре и само погледът й показа цялата болка.
Майбахът остана зад гърба й. Детето гледаше изумено колата. „Това е частна зона. Нямаш право да се размотаваш тук!” – просъска тя с леден тон, докато подаваше картата си на пазача. Детето се стъписа и после се метна на жълтото колело. Токчетата й зачаткаха по асфалта. Тя отново бе бездушна.
Спомените й обаче не спряха. Тя нямаше сили да ги спре. Погледът й притъмня. Овладя се за момент и отново опита да прегърне себе си. Онова „себе си” , което играеше най-добре. В този момент й се искаше той да не бе премазал само сърцето й под гумите на колелото си. Искаше й се да я бе премазал цялата. Тогава тя погледна към лявата си китка на която пишеше със ситни букви PAULATIM SUMMA PETUNTUR* и токовете й зачаткаха в тишината.
* До върха не се стига лесно.
НАЗАД
