Гледах празната стая и се чудех къде са. Беше първият ми работен ден в новото училище и тях ги нямаше. 11 "а" клас се бе изпарил. Оставих картата да се сгромоляса на пода и седнах на първия чин.
Нормално, бях нова учителка, а те бяха 11-ти клас - си мислех - много ясно, че ще избягат.
Последва среща с класната им. Класната им - възрастна, проскубана, изстрадала колежка, която преподаваше химия, сподели, че са непоправими. Извинявала им отсъствията само за да не остане без клас и без хляб. В Обеля е така - преподаваш, ако има на кого. Преподаваш, ако учениците ти проявят уважението да посетят часовете ти. Извикаха ме на следващия ден в дирекцията. Госпожа Патрашкова беше новата/стара директорка на 104 СОУ. Нова, защото беше назначена на щат преди месец, стара, защото беше гласена за този пост от около десетилетие:
- Маркова, какво е това в дневника на 11 "а"?
- Отсъствия. Нямаше ги вчера в моя час.
- Ама тук има написани 20 отсъствия. Знаеш ли колко човека има в 11 "а" клас?
- Знам. 20. Всичките ги нямаше.
- Не, може така, Маркова. Не може, ти си нова, не знаеш, но не трябва така. Това не е педагогически подход - редеше Патрашкова, докато наместваше очилата си с пръст - трябвало е да ги потърсиш, да попиташ.
- Как така „да ги потърся“? - попитах аз леко втрещено.
- Ами те висят децата в Бирарията в 214 блок. Играят карти, ъъ там пушат, такива работи. Трябваше да попиташ, да ти кажа къде да ги намериш.
Впих нокти в тапицерията на стола, в който седях. После ги впих в бюрото на г-жа Директорката:
- Аз до колкото си спомням, г-жо Директор, съм назначена на длъжността младши учител. Нямам спомен в длъжностната ми характеристика да пише младши надзирател. Ако 11 "а" желаят - да заповядат в моя час, ако не желаят, още по-добре за тях.
Излетях от кабинета на г-жа Директор, за да не впия нокти в двойната й гуша. Не било педагогическо да пиша отсъствия. Макаренко, къде си?
11 "а" ги няма. Втори път. Втора порция 20 отсъствия. Отново среща с г-жа Патрашкова. И после учителски съвет. Аз пиша отсъствия, класната ги извинява, треперейки и шепнейки: „ Хлябът, Стела. За хляба. Още четири години и се пенсионирам“.
Свикнах 11 "а" да ги няма. Не пишех отсъствия, не взимах дневник, омръзна ми да пиша отсъствия и да ги извиняват. Влизах в класната им стая, подпирах картата на стената, сядах на бюрото, вадех книгата и чаках. Един ден влизайки в тъмното мазе, в което беше тяхната стая, чух глас. Надникнах вътре и видях две момичета. Не ги познавах, явно и те мен. Две момичета от 11 "а" ме чакаха. Моментът на истината дойде, проклех се наум, че не бях взела дневника. Момичетата станаха прави, когато ме видяха….
Седях в Бирарията и се оглеждах плахо. Все още не можех да свикна със странната обстановка, в която преподавах География и икономика вече втори месец. Картата ми висеше закачена на един чадър. Дневникът до мен, а целият 11 "а" клас насядал в краката ми. Чакахме Еди. Еди бе причината всички ние да сме тук. Огромни сиви очи, пепеляво руса коса, бели почти прозрачни пръсти и усмивка, която те стиска за гърлото. Полиомиелит. Това бе причината Еди да не се намира във влажното мазе на 104 СОУ, а да диша „свежия“ въздух на Обеля.
- Поне няма влага - това възкликваше майка му, която държеше бирарията в Обеля. Тя събираше всеки ден целия 11 клас под своята тента при топло време, при студено - вътре в заведението. Даваше им да пушат, да пият бира, да псуват, да купонясват, да са с нейния Еди. Жената казваше:
- Да са живи и здрави, да пушат, да се обичат. Да са живи само… - и поглеждаше инвалидната количка с помътнял поглед.
Даваше ми и да преподавам. Всяка седмица в точно определено време гонеше всички квартални пияници от кръчмата, намаляваше телевизора, който бучеше на Планета, и сякаш цяла Обеля слушаше моите уроци. Към 11 "а" клас се присъедини и Кичко от 213 блок, които нямаше завършен 7-ми клас, но имаше цироза на черния дроб, Вили общата, която мечтаеше да е сервитьорка на круизен кораб, и два огромни мазни котарака, които слушаха с небивал интерес. Уроците си течаха така, както си бяха в учебния план. Нямаше отсъствия. Носех дневника със себе си. Имах 100-процентова посещаемост в часовете.
Децата слушаха. Урбанизация. Език и култура, език и религия. Най-голям успех имаше урока "Балкани: от конфликти към интеграция в Европейските региони". В 11 "а" клас имаше 4 деца от ромски произход, две деца от Босна, едно, което беше с различно вероизповедание, и Еди, разбира се. Той промени всички ни.
Спечели ме майката на Еди. Тя каза, че когато той се разболял, децата започнали да идват да го виждат. Еди отсъствал често от училище и децата страдали за него. Били израснали заедно, всичките заедно сред тинята и мръсотията на Обеля. Тогава дошла новата директорка и сменила класната стая на 11 "а" клас. Да им е по-топло. В мазето. Майката на Еди всеки ден отскачала до училище, за да прибира дете си. Когато Еди паднал на легло, тя го спряла от училище. Съучениците на Еди се възпротивили, говорили с класната, правили подписка, говорили с новата директорка, искали рампа за количката на Еди, редували се на всяко междучасие да го отнасят на ръце в двора. Влагата въпреки това го убивала. Децата били лоялни към своя съученик. Всъщност Обеля ги научила и на това. Аз ги научих на много малко неща. Неща, които те запомниха. И пораснаха големи хора, част от тях с големи професии. Те растяха с мен, аз пораствах с тях. Преместих се да живея в Обеля. Прибрах двата мазни котарака у новия/стар апартамент. Напуснах 104 СОУ. Давам частни уроци и получавам уроци. Всеки ден.
П.С: Учителската е единствената професия, която създава всички останали.
НАЗАД
