„Истината е, че и двамата знаехме, че връзката ни няма да просъществува. Бяхме толкова различни, но бяхме и толкова влюбени в идеята за Нас. Идеята, че приятелството и любовта вървят ръка за ръка и би трябвало връзката ни да проработи.
Обичахме се безумно много, но любовта ни беше средна работа. Не беше безусловна, не беше всепоглъщаща, животопреобръщаща... не беше такава, каквато си я представяхме. Но и двамата го отричахме.
Често си се представях задомена, със семейство, но невинаги ти беше част от представите ми. Много често съпругът ми беше човек, когото тепърва трябваше да срещна.
Понякога се правехме на любовници, разигравахме страстни сцени, а истината беше, че просто ни беше удобно в тази връзка. Мисълта, че не сме един за друг, често ме съпътстваше, не беше нещо подсъзнателно, а нещо съвсем осъзнато. Всеки ден се събуждах и си казвах, че ако ме правиш щастлива, ако ме разсмиваш, ако те е грижа за мен, най-накрая ще започна да вярвам, че ти си точният човек за мен, но да се преструвам, че всичко е наред, така и не изтри съмненията в сърцето ми. Знаех си, че няма да се случи... но чаках чудото.
С теб никога не изпитах уюта на дома, но удобството и сигурността на връзката ни ми бяха достатъчни, за да се залъгвам дълго време, че нещата ще се наредят.
Исках просто да се събудя един ден и... нещата да си дойдат на мястото. Да се влюбя истински и безумно и фойерверки да озарят небето. Но това не се случи. Все още те обичам, но няма смисъл да се преструваме. Винаги съм искала твоето приятелство и ми се иска да не бяхме прекрачвали други граници.
Но го направихме. И се разочаровахме.
Ти не си любовта на живота ми, но ми се иска да беше.
Искаше ми се да открия нещо повече във връзката ни от удобство и сигурност, искаше ми се да открия центъра на моята вселена.
Искаше ми се връзката ни да беше в категорията „и заживели щастливи“, искаше ми се ти да беше единственият, последният, моето всичко. Но не стана така.
Но се радвам, че поне опитахме, че и двамата се постарахме. Затова ти благодаря.“
Ашли Валентин
НАЗАД
