„Не ме обичаш“, каза той, без да ме поглежда. Ето го – нещото, за което ми говореше най-добрият ми приятел, нещото, за което ме предупреждаваше майка ми, нещото, което самата аз си повтарях непрекъснато.
По време на последната ми година в университета, започнах да „варя“ и да „дестилирам“ след изключително болезнена раздяла. Използвам пивоварски термини, тъй като човекът, чието сърце бях разбила, беше почитател на уискито, висок 2 метра, с кехлибарени очи и глас, плътен като меласа*. Когато ме покани на абсолвентския си бал, аз видях в това шанс за приключение. Дори се пошегувах с приятелите си, че съм се запознала с Големия Добър Великан (Г.Д.В.) от романа на Роалд Дал.
В нощта на първата ни среща, Г.Д.В. ме взе от стаята ми в общежитието, облечен в костюм. От предната седалка на автомобила му, имах шанс да изучавам лицето му, докато шофира. Миглите му бяха дълги и гъсти, а той самият беше изключително галантен. По-късно се пошегува, че няма как да не е галантен, тъй като ако прави резки движения, би му прилошало. Секунди след това ме целуна за довиждане. Вече бях решила, че не бих ходила с него, но докато лягах в леглото ми и си припомнях как бе протекла вечерта ни, се замислих, че някое друго момиче би било изключително щастливо с този Голям Добър Великан.
Той знаеше, че заминавам за Ню Йорк след два месеца, но това не му попречи непрекъснато да ме кани да правим разни неща заедно – като например да ядем сладолед или да играем тенис. Скоро започнахме да се държим като истинска двойка – говорехме често по телефона, а най-голямото ни забавление беше да си споделяме музика. Харесваха ми хитовете от родния му град в щата Тенеси, но бях доста раздразнена да установя, че той не знаеше песните на Дейв Матюс, които пеехме аз и съученичките ми в Ню Ингланд. Една нощ, докато ме караше към вкъщи, той ме помоли да се заслушам внимателно в една християнска рок песен с текст за обичта и опрощението на Исус. Бях едновременно трогната и ужасена.
„Не съм сигурна какво мисля за този тип музика“, казах аз. Опитах се да обясня, че хората от Севера, където съм израсла, ходят на църква само за да ядат понички. Той не се впечатли от думите и ми отвърна: „Ти си много специално момиче. Харесвам те.“
Започнахме да ходим в Top of the Hill – бар, в който ходеха само студенти последен курс. Една вечер, Г.Д.В. Се появи в каубойски ботуши, които добавяха поне 5 сантиметра към „скромния“ му ръст. Докато се отправяше към мен, той неволно настъпи един доста симпатичен младеж, с когото имах общи лекции и тайничко харесвах. Първата ми мисъл беше, че може да се сдърпат и така никога да нямам шанс с колегата ми. Ужасяващо.
„Заминавам за Ню Йорк“, напомних му на следващата сутрин. “Може би е по-добре да забавим нещата.“
„Мога да идвам да те виждам“, предложи той.
Не бях сигурна.
Но щом се нанесох в големия град, Г.Д.В. ми стана истинска опора. По време на дългите ни среднощни разговори, разбрах, че той беше експерт по всичко – от макроикономика до човешкото сърце. През деня работеше по независимо проучване относно суаповете за кредитно неизпълнение, а през нощта беше мой личен терапевт.
Месец по-късно се срещнахме на павирана уличка, близо до едно от зданията, в които имах лекции. През този уикенд двамата се наслаждавахме на анонимността на големия град, хапвайки гуакамоле и държейки се за ръка. Ако си търсех мъж, който би могъл едновременно да издържи изпит по право и да участва в баскетболен мач, той бе правилният за мен. И не можех да си обясня защо, когато той се качи на самолета, аз се завърнах в града с широко отворени очи, в търсене на нещо друго – или по-скоро някой друг.
Г.Д.В. сякаш бе прочел мислите ми, тъй като ми предложи да ходим сериозно. Докато се усетя, бях се съгласила. На 25-тия ми рожден ден ми подари черна заешка шапка. „Зайче за моето сладко зайче“, каза мило той, докато завързваше шапката под брадичката ми. Погледнах го и за няколко секунди се взирахме един в друг.
Започнах да смятам, че съм по-голяма късметлийка от останалите ми приятелки, които бяха необвързани и търсеха любовта в грешните барове. Г.Д.В. ме посещаваше често и ми оказваше подкрепа в опитите да си намеря работа и жилище. Скоро след това настъпи лятото, а той остави пияната ми приятелка да повръща в ръцете му, докато се возехме в такси към вкъщи. „Г.Д.В. е истински принц“, написа ми по-късно тя. Не можех да не се съглася.
Но когато той ме попита „Искаш ли да дойдеш с мен в Тенеси?“, дланите ми се изпотиха мигновено. Бях се съгласила да съм неговата приятелка, но някъде, вътре в себе си, все още не бях убедена, че той е „истинският“ ми приятел.
„Кога мислиш, че ще бъдеш сигурна“, питаше ме често той.
„Не искам да се омъжа преди да навърша 29 години“, отвръщах му аз.
Една зимна нощ, докато гледахме филм вкъщи, навън започна да вали. Бурята се разрази толкова бързо и скоро през прозореца се виждаше само слаба жълтеникава светлина от уличните лампи. Беше ни свършила тоалетната хартия, а той предложи да отиде до близкия магазин, за да купи. Типично за милия и услужлив Г.Д.В.
Някъде между момента, в който реши да отиде до магазина и момента, в който наистина тръгна, той се разплака. С гигантски сълзи. Падаха бавно от дългите му мигли надолу към носът му, който – трябваше да призная, беше съвършено прав.
„Не ме обичаш“, каза той, без да ме поглежда. Ето го – нещото, за което ми говореше най-добрият ми приятел, нещото, за което ме предупреждаваше майка ми, нещото, което самата аз си повтарях непрекъснато, но заради самотата, несигурността и нуждата от подкрепа, не исках да чуя.
Обгърнах го с ръце. Целунах го и го попитах защо би казал подобно нещо. Накратко, направих всичко, което би направил един гузен човек. Това е всичко, което си спомням. Сигурно после е отишъл до магазина. Сигурно след това сме догледали филма, похапвайки шоколадови бисквити.
Продължихме да ходим още две години след това, като се разделяхме на няколко пъти за кратко. В крайна сметка посетих Тенеси, взех го със себе си на коледното фирмено парти и го запознах с баба. Тя по-късно ми изпрати писмо, в което го наричаше „истински джентълмен“. Невероятно признание.
Но когато най-накрая „срещнах някой друг“, неизбежното нещо, от което Г.Д.В. се боеше от самото начало, сякаш открих вълшебната съставка, за която бях гладувала през цялата си връзка. Беше като да сравняваш канела със захар, тук срещу там, да срещу не.
Изтрихме телефонните си номера на Нова година. Бях толкова погълната от новата си връзка, че да забравя Г.Д.В. беше новогодишното обещание, което съм спазвала най-лесно през целия ми живот.
Последната стъпка в процеса на производство на уиски е отлежаването. Напитката се съхранява в дървени бурета и придобива вкуса на въздуха, който прониква през дървесината. Няколко години по-късно, най-накрая успях да отворя бурето, в който бях поставила връзката си с Г.Д.В. Научих много за разбивачите на сърца, защото аз самата бях такава. В крайна сметка, те не винаги са жестоки, защото са безразлични. Често са роби на собствената си несигурност. Сезон след сезон си мислех, че колебанията ми ще изчезнат или ще станат по-маловажни с годините, но това така и не се случи. Докато чаках Г.Д.В. да стане „правилният“ за мен, пречех и на двама ни да потърсим любовта на друго място. Иска ми се да бях имала силата да се отдръпна по-рано.
Сега съм щастливо омъжена и очаквам бебе. И да, смятам, че открих правилния човек за мен. Често обаче в сънищата ми се появява Г.Д.В. Все така търпелив. Гледа ме с обожание в студентския бар, от шофьорската седалка на автомобила му, от входа на апартамента ми в Ню Йорк.
И спокойно ме пита кога ще бъда сигурна...
- Керълайн Хамилтън
* Меласа - тъмен гъст сироп, остатъчен продукт от производството на захар от захарна тръстика или от захарно цвекло. Използва се в производството на алкохолни напитки.
НАЗАД
