Със съпруга ми имаме дългосрочно несъгласие: аз съм лудо влюбена в бебето. Той си мечтае децата ни да се раждаха направо на 2-годишна възраст.
Може би е нещо женско, но как може човек да не бъде обсебен от бебета? Да подуша рошавите им главички, докато се гушкат за сън на гърдите ми, ми действа като наркотик. Да ги гледам как дишат, взирайки се в големите им извънземни очи и да усещам свиването на малките пръстчета около моите е най-близкото до религиозно изживяване, което съм изпитвала.
Но за моя съпруг бебетата, макар и сладки, са безполезни. Не могат да казват шеги. Не могат да карат колело или да играят боулинг. Знаят само как да акат и да ни държат будни по цяла нощ. Затова когато децата ни бяха малки бебета, той буквално броеше дните, докато станат по-големи. „Спри да си го пожелаваш!“, казвах му аз, сякаш оплакванията му можеха да забързат отминаващите години. Никога не сме били на едно мнение по този въпрос.
Когато първото ни дете порасна достатъчно, за да подскача по улиците, пеейки измислени песнички, мъжът ми започна наистина да обича бащинството. Той се наслаждаваше на бащинските неща, които не можеше да прави с бебе, като например да носи дъщеря ни на рамене, да я води до закусвалнята за горещ шоколад и палачинки с шоколад и да й обяснява историята на „Междузвездни войни“. Това беше професията, за която той си мечтаеше. Радвам се за него. И за нея. За двамата. И съм малко тъжна за себе си. Не само защото съм обсебена от бебетата, но и защото се чувствам много по-компетентна в грижите за тях. Бебешките проблеми се разрешават с кърма, пюре, гушкане или дряямка. Когато се ядосат, разсейването им е много лесно – „Виж, камионът за боклук!“. Отглеждането на бебета може и да е уморително, но е задоволяващо.
Бебетата никога не казват „Ти си най-лошата майка на света“ само защото не им давам ледена близалка преди вечерята. Бебетата не ритат шофьорската седалка в колата, защото не харесват песента по радиото. Бебетата не разпитват за трупове, сексуални взаимоотношения и Иисус преди да сте закусвали. Можеш без усилия да смениш изцапана пелена в тоалетната на самолета, където няма маса за повиване, но все още не знам как да отговоря, когато дъщеря ми казва, че ме мрази.
Децата са много по-трудни и сложни от бебетата. Макар и да имам почти 6-годишен опит в отглеждането на малки деца, все още имам проблеми. Очаква се да реагирам спокойно и адекватно на избухваните, фобиите, претенциите за храната, кошмарите, споровете помежду им, драмата с приятелите и незадоволимите желания. Истината е, че не знам какво правя през половината от времето. Купувам купища книги със заглавия като „Дисциплина без драма“. Нямам време да ги чета, но закупуването им ме кара да се чувствам по-добре.
Знам, че има много неща при големите деца, които трябва да очаквам с нетърпение. Може да ги водим на кино, да играем игри, да се возим на въртележки и да пътуваме навсякъде, без да опаковаме торба с пелени, количка или да се тревожим за пропуснатите дрямки. Големите деца изненадват по приятен начин с безграничното им любопитство, находчивост и остроумие. И на теория те могат да си сипят сами овесени ядки на сутринта, да включат телевизора и да те оставят да поспиш още 1 час. Всичко това звучи страхотно за съпруга ми. Но аз не мога да преодолея бебешката любов.
Второто ни бебе е на 19 месеца и все още си мисли, че съм перфектна. Съпругът ми продължава да мърмори „Нямам търпение да й поникнат всичките зъбки“, а аз продължавам да крещя „Спри да си го пожелаваш“. Но кого заблуждавам, когато става дума за бебето срещу големите деца, той е очевидният победител. Аз съм влюбена във фаза, която продължава само две години. А той обича останалото време. Затова аз съм тази, която трябва да се примири и да се научи да открива магията в детството. Скоро.
НАЗАД
