Днес искаме да ви споделим едно трогателно писмо на 83-годишна жена към нейна приятелка. Писмото е пълно с житейски уроци и наистина си струва да бъде прочетено.
„Скъпа Берта,
Напоследък чета все повече и чистя все по-малко. Седя на двора и се наслаждавам на гледката, без да се безпокоя за непочистените плевели в градината. Прекарвам по-голямата част от деня със семейството и приятелите си и по-малко време в работа.
Според мен, винаги когато е възможно, трябва да живеем живота си така, сякаш е низ от наслади, а не поредица от несгоди, които трябва да изтърпим. Сега се опитвам да разпознавам сладките моменти и ги ценя все повече.
Нищо не спестявам, нищо не „пазя“. Вече използвам скъпия порцелан за всяко специално събитие – ако съм свалила един килограм, ако мивката е спряла да капе, ако амирилисът в градината е нацъфтял.
Нося най-хубавия си жакет и когато отивам до магазина. Ако изглеждам богата, току-виж парите за покупките, които са неоправдано скъпи, ми се откъснат по-лесно от сърцето.
Не пазя най-хубавия си парфюм за специални събирания, вместо това си слагам от него, когато отивам до бакалията или до банката.
„Някой ден“ и „по-нататък“ са изрази, които все по-рядко намират място в моя речник. Ако си струва да се види, да се чуе, да се направи, то искам да го видя, да го чуя, да го направя сега.
Не мога да гадая какво биха направили останалите, ако знаеха, че утре няма да ги има, че утре не съществува... утре – нещо, което взимаме за абсолютна даденост. Не знам какво биха направили другите, ако знаеха, че няма утре, но може би биха се обадили на роднини и близки приятели, за да се извинят и да оправят недоразуменията отпреди години. Може би биха си позволили една вечеря в скъп ресторант и биха яли повече от любимата си храна. Няма как да знам.
Такива малки неща биха ме ядосали най-много, ако знаех, че часовете ми са преброени и всеки момент ще изтекат. Щеше да ме е яд, че не съм написала някои писма, които съм възнамерявала да напиша, но после съм отлагала за „някой ден“. Щях да се ядосам и щях да се разкайвам, че не съм казвала по-често на съпруга ми и на родителите ми колко много ги обичам и ценя.
Старая се да не отлагам и да не пазя за по-нататък нищо, което би зарадвало близките ми и би внесло радост и смях в живота ни.
И всяка сутрин, щом отворя очи, си казвам, че денят е специален. Всеки ден, всяка минута, всяка глътка въздух са дарове от Бога.
Вероятно животът ни не се стече така, както очаквахме и искахме, но стига да сме тук, все още можем да творим музика и да танцуваме!“
НАЗАД
