На днешната дата, 10 декември, преди 9 години, ни напусна Чочо Владовски. Романтикът. Идеалистът. Поетът по душа. Нека днес си спомним за него и вечните хитове, които остави след себе си и с които живяха и продължават да живеят поколения българи.
Чочо Владовски е роден през 1956 г. в София. Завършва Музикалната гимназия в столицата. За онези години казваше, че най-силно влияние върху него са оказали Лед Цепелин и Дийп Пърпъл. Заради „неблагонадежност“ към комунистическата система на обучение е изключен от училище и през 1972 г. влиза в рок група "Сребърните гривни". Работи с някои от най-известните български музиканти по това време, включително Митко Щерев, група "Диана Експрес" и Емил Димитров (с неговия оркестър "Синьо-белите"). През 1979 г. става вокал на новосформираната група "Тангра". Изпява най-големите й хитове: „Нашият град“, „Богатство“, „Любовта, без която не можем“ (. "Тангра" има десетки концерти в България и чужбина. През 1983 г. музикантите са поканени в Чехословакия, но Партията отказва паспорт на Чочо. Разочарованието за всички от групата е огромно и скоро след това "Тангра" се разпада. Чочо започва солова кариера. Партнира си с Развигор Попов, Мими Иванова, Лили Иванова, Тончо Русев, Стефан Димитров, Вили Казасян. Той изпълнява и началните песни на българските версии на Дисни анимациите от 90-те години "Чип и Дейл: Спасителен отряд“, "Новите приключения на Мечо Пух", "Аладин и др.
Ето какво каза Чочо през 2006 г. в последното си интервю за радио "Тангра Мега Рок" по повод съвременната музика: "...не във всички песни, но в болшинството, се появи малко студенина и бездушие. Музика с много пошли текстове, почти без съдържание... На мен това не ми харесва... Не знам защо стана така. Като че ли не са вложили душа в песните. Като че ли ги изпълнява компютър..."
Колко си прав, Чочо! Ако знаеш само как ни липсват твоите песни! Как само ни липсва топлината, която носеха, романтиката, която създаваха... любовта, която разпалваха. Ако знаеш само как ни липсва този твой младежки поглед към света, Чочо...
Да си спомним за един голям творец и голям човек!
За мен отдавна хората говорят,
че вечно съм без пукната пара,
но аз със всеки съм готов да споря
дали това е най-важно на света
Живея на последния етаж
в една мансарда, точно под звездите
прозорецът е моята врата
и аз вървя към тях и ги разпитвам
Дали след време тука под звездите
прозорецът ще има светлина
дали тогава пак ще слушат "Бийтълс"
и вечните поети ще четат
Дали хазяйката ще идва рано
с виенска кифла, с каничка кафе
и вместо да попита тя за наема
ще се усмихне - спахте ли добре
И пак ли ще звучи невероятно
за някой, ако някой пак твърди,
че има най-голямото богатство
един прозорец и безброй звезди.
Този град, в който аз съм роден
за мнозина навярно е скучен ,
разпиляваш се ден подир ден -
просто няма какво да се случи.
Тук трамвайни коли не звънят
и реклами неонови няма .
Тук по тъмно започва денят
и завършва със първа програма.
Ала все пак и тук
хора раждат се, дишат , мечтаят ,
във тревоги и слънчеви дни
подир своето щастие бягат .
Да , така е във малкия град ,
този град старомоден и скучен ,
в който друго, освен да се влюбиш
просто няма какво да се случи.
Да си вземем сбогом, със онази любов,
без която никак не можем.
Не е лесно, не е лесно
у дома да се връщаш, да се връщаш бездомен
Спи булеварда след дългия ден,
спят уморени, тротоарите пусти
Под ръка аз вървя с подранилата зима
и събирам своите чувства
И все по далече, и все по назад,
стъпки остават, остават зад мене.
И от просяк по-беден, и от граф по-богат
аз вървя и раздавам надежда.
И събирам, раздавам дори не броя
своите срещи в града милионен
аз вървя за да търся в теб любовта,
любовта без която не можем...
Пропадах някъде, но всичко беше истинско -
страха от удара, очакването, сблъсъка.
А после кацнах върху мислите
и тръгнах по света, нарамил кръста си.
Като медал върху ревера сив на времето
оглеждах от високо всички улици.
И виждах рицарите, стъпили във стремето
на своите мотори с малки блудници.
А Дон Кихот прегърнал смело чашата
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници.
И тъй загубил в сетен дъх доверие
започнах да разпитвам плахо хората:
къде започва пътя към надеждата
и свършва кръстопътя на умората?
Пропадах някъде, въртях се във доспехите
и се събудих гол от писъка на вятъра.
Моторен шум потъваше във ехото
със рокерите, тръгнали нанякъде.
Със рокерите, тръгнали нанякъде...
А Дон Кихот прегърнал смело чашата
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници.
Пропадах, въртях се във доспехите
и се събудих от писъка на вятъра.
Моторен шум потъваше във ехото
със рокерите, тръгнали нанякъде.
Пропадах, въртях се във доспехите
и се събудих от писъка на вятъра.
Моторен шум потъваше във ехото
със рокерите, тръгнали нанякъде.
Завинаги ще останеш в сърцата ни, Чочо...
НАЗАД
