„Вече можеш да си вървиш, мамо.
Думите са дъщеря ми са прошепнати толкова тихо, че в първия момент не съм сигурна, че съм чула правилно.
Това е първият ѝ ден в детската градина и сме тук от шест минути. Влязохме през вратата хванати за ръце и сега ѝ помагам да се настани пред масата с пластелин, около която седят новите ѝ приятели. Но никое от децата не говори все още с останалите, така че едва ли дъщеря ми иска да си тръгна... Навеждам се по-близо:
- Какво има скъпа?
- Вече можеш да си вървиш.
Значи правилно съм чула.
- О, добре. Добре. Чао и да си изкараш хубаво.
Давам ѝ една последна целувка по бузата и излизам от стаята, неспособна да откъсна очи от нея. Тя ме удостоява само с леко помахване и отново се заема с пластелина.
В коридора започвам да вървя все по-бързо, защото не искам другите майки да видят колко съм разстроена. Не трябва ли да е обратното? Не трябва ли 4-годишната ми дъщеря да плаче, докато аз се опитвам да си тръгна, за да мога да се прибера, да танцувам в празния ми дом и за три часа да правя всичко (предимно да пера), което си поискам?
Най-накрая достигам колата. Очите ми са замъглени от сълзи, твърде замъглени, за да карам, и тогава умът ми се насочва към една специална писта по залез слънце. На 8 години съм и тичам заедно с баща ми, готова съм да тичам вечно само и само да съм до него. Той забавя темпото заради мен, дори прекалено много, а моите крака се движат възможно най-бързо. Не се чуват приказки, само шумът при сблъсъка на обувките със земята и ритъмът на дишането ни. И съм толкова щастлива, толкова щастлива, че усещам как сърцето ми ще се пръсне от радост. След известно време татко поставя ръка на рамото ми и ми казва:
- Ще направя няколко бързи обиколки и после ще се върна, за да минем последната обиколка заедно, става ли?
Аз кимвам.
- Става, тате. Вече можеш да вървиш.
Гледам го как се отдалечава и той за мен е най-бързият мъж в света. Въпреки че тичаме с различно темпо, аз все пак съм щастлива, защото знам, че той ще се върне и ще пробягаме последната обиколка заедно. Ще се надбягваме до финала и той ще ме остави да победя. После през смях ще паднем задъхани в тревата.
След това си спомням за сватбения ми ден. Остават ми само няколко минути, преди да отида пред олтара, a всички шаферки за излезли, за да заемат местата си. Цялата ми сутрин беше изпълнена с върволица от гримьори, фризьори, цветари и баби, майки, сестри, приятелки... навсякъде около мен имаше момичета, но сега, за 6 безценни минути, аз съм сама с баща си. Неговите очи са зачервени и почти е дошло време. Вероятно това е подходящото време за прочувствен и откровен момент между баща и дъщеря, но изведнъж ми става горещо, толкова горещо в тази огромна рокля, толкова горещо, че стаята се върти и гримът ми ще се разтече. Смея се: „Топя се! Топя се!“ И татко, човекът, който може да реши всеки мой проблем, взима едно парче картон, оставено от цветарката, и ми казва да разперя ръце като плашило на полето. Започва да ми вее, докато адреналинът ми спадне и гримът ми е спасен. Наполовина се смеем, наполовина плачем. Баща ми, в костюм, размахва парче картон, докато аз съм разперила ръце като плашило, стоим на два метра разстояние, а сякаш се прегръщаме.
Все още се смеем, плачейки, когато координаторката влиза в стаята:
- Време е да вървим.
Нито един от двама ни не е готов, но е време и хората ни чакат. Бъдещият ми съпруг ме чака. Татко остава картона и ми подава ръката си. Поемам въздух и го хващам.
Вратата се отваря. Започваме да вървим. Завладяна от емоции, губя представата, че баща ми е до мен. По средата на пътеката баща ми стиска ръката ми и се навежда към мен:
- Може ли да забавим малко, скъпа? Моля те.
Чувам смеха му в ухото си, но и усещам напиращите сълзи. Сълзи от щастие, разбира се, но все пак сълзи.
- Да, разбира се – казвам аз и осъзнавам, че досега сякаш съм тичала по пътеката.
Затова забавяме. В тази последна „обиколка“ отново оставям татко да задава темпото, но този път той е много по-бавен от мен. Ще стигнем до финала, когато той е готов. Ще ме пусне, когато е готов. Стъпките му са равномерни и сигурни, но съм убедена, че брои всяка една от тях.
И когато стигаме олтара, свещеникът задава своя въпрос:
- Кой дава тази жена?
Татко повдига воала ми и поставя ръката на съпруга ми върху моята:
- Аз и майка ѝ.
Гласът му не трепери, а целувката върху бузата ми сякаш ми казва „Вече можеш да вървиш.“
Връщам се към настоящия момент в колата ми и се усмихвам на спомена за майка ми и баща ми – как успяхте? Как успяхте да ме пуснете? И тогава се удивлявам на дъщеря ми – тя е само на четири, а вече е разбрала.
През следващо лято наблюдавам как майка ми и сестрите ѝ се сбогуват с обичната си майка. Една по една минават покрай леглото ѝ, хващат малката ѝ ръка и я целуват за сбогом. Една по една ѝ казват: Вече можеш да си вървиш, мамо. Тя не може да им отвърне, но очите ѝ изразяват благодарност.
И тогава осъзнавам, че животът е точно това – да държиш някого здраво, докато можеш, но да си готов да го пуснеш, когато дойде време. Това е магията, чудото и болката на детството, на живота ти. Свършва прекалено бързо, но докато трае, е водовъртеж от радост и тъга, любов и гняв, от хиляди горчиво-сладки моменти.
Магията е в този водовъртеж. Магията е в това да се държиш здраво, но и в това да се пуснеш. Магията е някъде там между снимките от родилното, медалите по лека атлетика и рязането на сватбената торта. Магията е някъде там между играта с пластелин, тичането под залязващото слънце и веенето с парче картон. Магията се намира в мига между хванатите и после пуснати ръце.
Магията се крие в това да се държиш здраво, да тичаш малко по-бавно и да се насладиш на дългата разходка с човека до теб. Магията е в тихия глас накрая, шепотът, който те побутва и подканва: Вече можеш да си вървиш.“
Елизабет Томпсън
НАЗАД
