Обичах те като пламък на свещ. Като звезда, прекалено голяма и красива, за да изчезне от небосвода. Като зимна буря. Като неотворена книга. Като притихнала поляна. Като влажен август. Като пожелание.
Обичах те като любими обувки, носени във всяка държава. Като опакото на ръката ми. Като вътрешната страна на клепачите ми. Като дъх... като всеки дъх.
Да те обичам беше изключително преживяване. Влюбих се в ръцете ти, в извивките на красивата ти усмивка. Обичах ги толкова дълго, че по лицето ти се появиха лунички и бръчици. Обичах ги толкова силно и пламенно, че запознах да ги разпознавам в чуждите ръце и усмивки. В чуждия и далечен смях. Виждах те навсякъде.
Обичах те с това сърце, което помни и преследва историите ти, както дете – светулките. С този ум, който лети и „пътува“ из цялата Вселена и никога не се успокоява и не спира да си почива. Обичах те с два леви крака, с мазоли по тях.
Не разбираш ли? Обичах те като лятна буря. Аз самата бях тътен и гръм. Вярата ми в теб беше силна като планина, а аз влагах във всяка емоция непоклатимо и нерушимо постоянство.
Понякога се прегъвах като оригами, чакайки те. Понякога смехът се изливаше от всяко кътче на съзнанието ми и в тези моменти сякаш бях съставена от малки камбанки. И всички те звънтяха и пееха красиво. Превръщах мълчанието в празник.
Разбра ли вече?
Обикнах за миг. Само за миг. Но цял живот.
Дори когато все още не те познавах. Дори когато не знаех как ще се открием. Дори и тогава. Винаги си бил само ти. Знаех го от преди. Знам го и сега. В дланите на ръцете ми. В основата на гръбнака ми. В костите и мускулите и във всяка частица на тялото си. Винаги си бил само ти!
НАЗАД
