Напоследък осъзнах, че съм загубила твърде много време в това да обичам хората, които не бяха за мен. Които бяха грешните за мен. И тук не става дума само за мъжете в живота ми. Не. Не става дума за тях. Или поне не само за тях. Става дума и за всички онези, на които се раздадох, без да го заслужават. За всички онези „приятели”, които всъщност се оказа, че не са ми приятели, точно когато имах нужда от тях.
Но не ме разбирайте погрешно. Не съжалявам за любовта, която им дадох. Съжалявам само за енергията, която похабих за тях. Защото, докато се борех да доказвам любовта си към грешните хора, тези, които бяха правилните, получаваха остатъците от моето внимание.
Защо го правех? Защото не можех да продължа. Не исках да продължа. И защото човек е устроен така – приема, че това, което има, ще го има вечно. И се втурва след това, което му се изплъзва. Докато в един момент не бъде заплашен да остане сам. Защото не всеки ще те чака. Не и завинаги.
И тогава правиш кръгом. И започваш да се бориш да си върнеш взаимоотношенията, които сам си разрушил. Понякога успяваш да го направиш. Понякога – не.
И идва време да осъзнаеш, че трябва да поставяш приоритети. Че трябва да си мъдър. Че трябва да мислиш на кого и какво да дадеш. И не защото любовта ти ще свърши, ако даваш твърде много. Не. Просто, докато преследваш хора, които не те искат, времето и енергията няма да ти стигнат, за да дадеш от себе си на тези, които истински искат теб. Които истински се нуждаят от теб.
Защото времето е нашето най-ценно притежание. И това как и в кого го инвестираме, определя стойността на живота, който живеем.
И защото ако не се научим да се пускаме от спомена за близостта, която си е отишла, няма да можем да създадем близост с хората, които са тук.
Автор: К. Джаксън
НАЗАД
