1.Изгубените, напразно изречени думи...
Студът хапе езика ми по твърде много начини. Думите се носят и излизат от главата ми, като конструкция, умишлено изградена за разруха. Стихове, изникващи в глават ми постоянно. Съобщения в бутилки, хвърлени далеч там, където непрекъснато плавата, които сме пускали заедно...
2. Дългите ни, романтични танци...
Винаги танцувахме. В красиви фантазии, във и извън мечтите на другия, в безкрайното време. Ние танцуваме по хлъзгавите терени на съдбата, в сцени, които изглеждат като картини. В живописни снежни глобуси, ние се движехме грациозно един около друг с онова очарование в очите ни, напълно влюбени и забравили за реалността. В запалени фенери, подготвени за полет, един пламък се разпада свирепо на две от разбъркващия се вятър, след което се свързва обратно в един, като отново става цял. Никога не спираше да ме въртиш в студения въздух, който дишам. Винаги сме обичали добра битка и след нея добър танц.
3. Снегът...
Моля се отново да видя отражението ни през дълбок, дебел сняг и прозрачни висящи ледени висулки. Не стигам много далеч, затова продължавам да вървя по неравната пътека. Вятърът духа. Тук долу е студено, но мислите ми са странно топли. Предполагам, че носталгията носи топлина. Имам повече въпроси, отколкото отговори, а в други случаи имам отговори, преди да знам въпросите. Смесени мисли за ангажираност и липса на теб и водовъртежи от емоции се носят в моя свят. Вятърът духа. От пропуснати шансове, неспазени обещания, просто отказване преди нашето време. За твърде много неща, които оставихме неизказани, за всички сривове в общуването ни, за нашите две сърца, които се разбиват в ненужни случки. От влакове, които се движат извън релсите, и кораби, които плават извън курса, от кълцащи води, издигащи се над високите линии, от огромни планини, съпротивляващи се на освобождаването на своите смъртоносни свлачища. От тежестите, които сме носили, от цялото време, което сме прекарали разделени, от всички нощи, които сме пропили в тъмното. Вятърът духа и духа и духа, докато спре. В това най-изморително време, където си поемам дъх, а мислите се вихрят и намаляват в главата ми ... и решението става ясно. С вятъра, който вече е мой приятел, а не враг, вече ме хваща за ръка и ме напътства най-накрая да легна и да си почина. Тук се чувствам по-добре. В любов и светлина. Във вашите приветливи обятия. Вече мога да дишам. Мога да живея сега. За добро дълго време. Мога да живея сега. За добро дълго време. Мога да живея сега. За добро дълго време.
4. Звездите, отразени върху водата...
Водата, като най-големият майстор на отмиване и сила, някога нерешена и дива без правила, сега е станала чиста и твърда. Твърда, но все пак деликатна при най-малкото докосване. Животът загубен, и намерен, и израснал наново. Леки, трайни емоции, които сега са стабилни като нощта, която задържа Луната. Отнема ни време да гледаме в замръзнала вода, за да видим светлината. Това е вълшебна гледка-звездите върху водата. Благодаря на звездите, дори когато не ги виждам, че са те пазели през цялото време, когато бях далеч. Благодаря на всички звезди дори в беззвездните нощи за това, че ни събраха!
НАЗАД
