А, ти чувал ли си за петия сезон? Онзи сезон, когато няма никакво значение какво е – лято ли е, зима ли е…
И знаеш ли, по дяволите, че Яворов е бил голям. Много голям и истински. Че той е обичал два пъти с перо и думи. Че неговата любима е имала музика и душа на дете, другата му любов е била в бяло. Знаеш ли коя е единствената грешка на проф. Балабанов? Знаеш ли кой за бога е той? Ти, който ме гледаш тъпо и още по-тъпо лепиш дъвката си на чашата за вино, чул ли си за котката на Шрьодингер и кучето на Павлов. Не, не ти говоря за домашните любимци на съседите ми.
Ти си мишка, аз човек. Ти се криеш, живееш обикаляйки капана, гледайки, душейки сиренето в него. Ти живееш в страх. В страх от металните скоби и от човека, който ти ги е сложил. В страх от системата. Ти не живееш, ти преживяваш. Обикаляйки това, което желаеш най-много. Иначе не признаваш, че си мишка. Замаскираш сивотата си с пастели и ярки думи. Чертаеш кратки и постижими цели, който достигаш и за момент вярваш, че си надскочил себе си. Не ме гледай така. Не те съжалявам. Разбирам те и аз бях така… когато бях на пет. Чудех се дали да скоча от козирката на блока. Беше ме страх. Егото ми ме бутна. Ако не беше то, не бих скочила.
Аз съм човек, ти мишка. Аз те разбирам – ти мен не. Гледаш ме и не знаеш какво да очакваш. За теб е нелогичен фактът, че сменям работи, че сменям любови, среди, магистратури и магистрали. За теб поведението ми няма логика. Приемаш това, което правя и дори не се замисляш защо постъпвам така. Приемаш, че аз съм такава, а ти не. Че аз бих направила всичко, не защото мога, а защото съм безразсъдна. Казваш си, че и ти би го направил, но не виждаш смисъл. Чудиш се как намирам смисъл във всичко. Обаждаш ми се да ми се похвалиш с материалните неща, който си придобил. Хвалиш се с палтото си, с новата си кола. Аз слушам монолога ти, докато си резервирам самолетен билет за дестинация на четири хиляди километра оттук. Не, мерси.
Защо ми е кола, когато мога да летя? Не ме разбра отново, нали? Няма нищо.
Редно е да има хора като теб и като мен. Хора, който да не знаят, кой е петия сезон. Хора, който да не могат да го видят. Хора, който да не са чели заглавието на текста ми. Хора, който да ме гледат странно и неразбиращо. Хора, за който винаги ще съм прекалено сложна и заплетена.
Еластичните сърца никога не се чупят. И хората без душа никога няма да го разберат. Тихо! Не им казвайте.
НАЗАД
