Днес искаме да ви споделим историята на една медицинска сестра, която се грижи за недоносени бебета. Постът на Британи Денис ни позволява да надникнем в отделението и да видим болката, труда и надеждата, които се крият зад неговите стени.
На снимката Британи държи дете, което си е отишло твърде рано от този свят. Тя я публикува с позволението на родителите и разказва какво е да си сестра в такова отделение:
„Повечето хора знаят, че съм медицинска сестра. И по-точно – сестра в Отделението по неонатология. Много хора си мислят, че работата ми се състои в това да храня или дундуркам бебетата, и понякога наистина имам привилегията да го правя, но обикновено задълженията ми са много по-сериозни.
Грижа се за бебета, родени с месеци по-рано. Бебета, които не могат да живеят без съвременна медицина. Бебета, които са вързани към жици, респиратори и тръбички, които ги снабдяват с жизненонеобходимите лекарства.
Следя състоянието им, взимам им кръв, слагам системи, давам лекарства.
Уча младите бащи как да сменят памперсите на все още крехките си деца.
Поставям бебета (обикновено целите в тръби) в ръцете на майките им за първи път, след като майките им не са имали възможност да ги прегърнат с дни или дори седмици.
Утешавам майките, докато гледат как мъничките им нежни деца трябва да изтърпят поредната игла, проба или процедура.
Празнувам всеки малък успех с родителите – всяка добра кръвна проба, всеки наддаден грам, всяка премахната тръба. Благославям деня, в който родителите могат да вземат скъпоценното си бебе у дома след месеци, прекарани в отделението.
Често виждам чудеса. Имам възможността да видя как малките и крехки създания се борят срещу тежките прогнози и побеждават. Но понякога не го правят...
Опитвам се да съживя бебчетата, когато сърцата им са спрели, когато малките им телца просто не могат да понесат повече. След това се питам – можехме ли да постъпим по друг начин, за да ги спасим, въпреки че сме опитали вече всяка възможност.
Слагам тези мънички и прекрасни деца в ръцете на родителите им, докато си поемат последните глътки въздух, когато науката и медицината вече са безсилни. Давам им лекарства, за да им помогна да изживеят последните си мигове без болка.
Помагам на родителите да направят отливка на ръчичките или крачетата, за да имат спомен, който да пазят вечно.
След това им споделям мои преживявания, смеем се и плачем едновременно, защото отделението е станало техен дом.
Прегръщам родителите, когато излизат за последен път от стаята на детето си, и се надявам думите ми да съм им донесли поне някаква утеха.
Понякога плача на път за вкъщи или под душа, или преди да заспя.
Уповавам се за утеха към останалите сестри. Тези прекрасни колеги, с които съм благословена да работя. Търся от тях знание, мъдрост и подкрепа.
Да, моята „работа“ е да бъда медицинска сестра в Отделението по неонатология, но зад тази длъжност се крие много повече...“
НАЗАД
