„Всеки ден ние, родителите, носим отговорност за децата си – трябва да ги напътстваме, за да поемат по възможно най-добрия път, да им даваме възможности да израстват, мъдрост, за да опознаят себе си и да се научат да взимат добри решения. Като родители ние си мислим, че задачата ни е да напътстваме, да се грижим, да планираме, да поправяме, да забавляваме, но някъде по пътя осъзнаваме, че има много уроци, които не сме научили, и още много знания, която не сме придобили.
Обмислям и премислям всеки малък детайл в живота на дъщеря ми, това се е превърнало в моя мания и съм сигурна, че е така при много родители. Дъщеря ми в бъдеще ще се сблъска с толкова много ситуации, които са извън моя контрол, но в момента е само на 5 г., така че по-голямата част от преживяванията ѝ са под моя взор. Въпреки това с времето се научих, че докато аз я напътствам, тя всъщност напътства мен. Тя ме кара да преосмисля това, което знам, и да осъзная много истини за себе си.
Наскоро прочетох нов урок в очите ѝ, озарени от вълнение и изпълнени с неподправена радост от случващото се в онзи миг, докато се забавлявахме заедно. Нейната реакция ми напомни, че трябва да подхождаме към всеки ден като приключение, в което изходът е неясен. Моята дъщеря ме прави по-добър човек просто защото е себе си. Аз съм по-добър човек, защото тя...
... живее за мига
Децата умеят да се потопят пълноценно в момента. Те забелязват малките неща по пътя и никога не бързат. Всеки, който има 5-годишно дете и се е опитвал да тръгне навреме за дадена уговорка, знае, че това е непосилна задача. Фрази като „закъсняваме” и „трябва да побързаме” само предизвикват още по-голямо забавяне. В началото си мислех, че дъщеря ми го прави нарочно, защото вижда, че от стресирана бързо се превръща в напълно паникьосана. Но после осъзнах, че за нея нищо страшно няма да се случи, ако „загуби” още 30 секунди, за да види колко силно вали или за да ми даде една дълга прегръдка. Освен това денят винаги започва по-добре с дълга прегръдка, отколкото с бърза целувка по бузата.
Докато не бърза, тя забелязва малки неща по пътя, носещи усмивка – калинката на перваза, хвърчилото, застанало високо над главата ѝ, облакът, който прилича на кученце. Когато и аз забавя своето темпо, виждам същите неща – проблясъците в косите ѝ и облаците, отразени в светлосините ѝ очи. Опитвам се да не забравям, че нищо страшно няма да се случи, ако забавя темпото с няколко секунди и така денят ми веднага става по-добър.
...не приема живота толкова сериозно
Когато върви с чиния, пълна с храна за куклите ѝ, и изведнъж я разсипе, дъщеря ми спира за момент, а после избухва в неудържим смях. Когато се спъне в нещо, тя просто се усмихва. Малките проблеми не я стресират, напротив – те са източник на смях. Преди, когато нещо се разлееше или разсипеше, аз веднага се напрягах, защото това означаваше, че трябва да почистя и да приведа отново всичко в ред. Сега, когато нещо се счупи, разлее или разсипе, нейният смях ми напомня да погледна ситуацията от забавната ѝ страна и някогашните причини за гняв се превръщат в поводи за усмивки.
...ме кара да държа на думата си
Децата имат невероятната способност да приемат всичко буквално и да не забравят абсолютно нищо. Ако те попитат дали може да отидете в парка и ти кажеш „може би” (което обикновено означава „най-вероятно не”), очаквай съвсем скоро да те попитат отново, защото все още вярват, че има надежда да отидете в парка. Много пъти съм чувала подобни разсъждения: „Но ти каза „може би”, което означава, че може да отидем!”
Отглеждането на дете ме направи по-внимателна и съобразителна с думите ми и с това, което обещавам, защото дъщеря ми нищо не пропуска. Ако не изпълня дадено обещание, тя винаги изразява гласно разочарованието си, за разлика от много други хора. Това ми напомня колко важно е да държиш на думата си и да изпълняваш обещанията си.
...напомня ми за златното правило
Може би най-трудният урок, с който дъщеря ми се сблъсква всеки ден, е да се отнася с другите деца така, както тя иска да се отнасят с нея. Виждала съм я дълбоко наранена, когато другите деца я пренебрегват, но тя на свой ред пренебрегва някои деца, ако вече е включена в играта. Почти всеки ден разговаряме по този въпрос и я уча колко важно е да включва в игрите децата, които са пренебрегнати, защото тя самата не обича да я пренебрегват.
Като дете приемах това златно правило за даденост и не му обръщах особено внимание. Като родител осъзнавам, че то е от огромно значение и наистина трябва да се отнасяме с другите добре – така, както искаме те да се отнасят с нас. В някои трудни ситуации си напомням да проявявам повече разбиране и уважение.
Има милион и един начина, по които децата ни влияят и променят същността ни. Но тези четири повлияха на всекидневния ми начин на живот и ми помогнаха да взимам по-мъдри решения. Затова смятам, че дъщеря ми е един от най-добрите ми учител.”
Джен Лионс
НАЗАД
