Преди се чудех как пускаш нещата, които те убиват, когато имаш чувството, че нещо би те убило, ако го пуснеш. Как решаваш между „ако нещата са предназначени да се случат, ще го направят“ и „ако искаш, трябва да си вземеш“.
Мисля, че се държим най-силно за нещата, които не са предназначени за нас, защото на някакво ниво знаем, че всъщност не са наши. Винаги търсим любовта, която знаем, че нямаме. Винаги се опитваме да доказваме неща, които не са напълно очевидни.
Знаем, че когато спрем да мислим и говорим и преглеждаме детайлите отново и отново, наистина ще свърши. Когато всичко, което съществува е идея, задържането е единственият начин да го запазим.
Защото пускането няма нищо общо с това да дадем на някого разрешение да напусне живота ни, да заявим, че вече не ни обича или да си отидем за добро и всичко свързано с приемането, че вече е така.
Не знам за съдбата. Но знам, че нещата, които са за нас не изискват психически и емоционално да се привържем към тях, за да останат. Това, че най-добрите неща никога не са принудителни, никога не са създадени с ултиматум, никога не ни оставят замаяни и да се съмняваме с месеци или години.
Знам, че не можеш да докажеш колко много обичаш, колко си огорчен от загубата. Че не доказваш характера си с това колко добре можеш да убедиш другите хора, че постъпваш правилно.
И знам, че любовта никога не наранява, а привързаността към идеята за това какво трябва да бъде и колко дълго трябва да продължи. Знам, че никога няма да успеем да намерим истинска любов, ако не се научим да се откъсваме от това какво трябва да бъде. Знам, че никога няма да намерим истинско щастие, докато не направим същото. Знам, че тук нищо не е трайно и идеята, че това е така е илюзия - в крайна сметка губим всичко, всяко последно нещо, което имаме и сме притежавали.
Така че въпросът не е в това, което губим, а в това, което сме имали на първо място. Не ни е предопределено да добавяме точки в автобиографията си, трябва да ги преминем и да ги пуснем да преминат през нас.
Някоя любов ни учи на това, което трябва за месец. Някоя за цял живот. Нито едната не е по-важна от другата.
Нещата, които са предназначени за нас, са тези, които ни принуждават да спрем да търсим външна светлина, а да започнем да се превръщаме в нея. Нещата, които са предопределени за нас, са тежки и радостни, красиви и мъчителни. Те са нещата, за които не мислим.
Нещата, за които не трябва да се държим здраво, за да се случат.
НАЗАД
