X

Защо се върнах в България

от в 10:40 на 05.05.2015 в Всичко за теб | Щастие


Защо се върнах в България

Защо се върнах в България

България тупти в ритъма на моето сърце.

Събуждам се рано сутрин, слушайки жизнерадостните песни на славеите, които строят гнездата си. Аз също бавно и целеустремено строя своето. Вътре в себе си.

Слънцето изгрява над Триглав по-ярко от всякога. Лъчите му обливат нежно лицето, чиито очи преди 10 години не искаха дори да погледнат към родната земя. Защото не можеха да видят отвъд повърхността на съзиданието, в което се намират по-голямата част от нас. Не можеха да видят, че под привидната същност на изкуствено създаденото ежедневие има нещо повече от мъка, злина, завист и мания за пари и власт. А именно туптящото сърце на България с нейните безкрайни красоти и райски кътчета. Добрината в очите на хората, които срещам, където и да съм. На село, в големия град или вървейки по тясната пътека в планината.

Сега душата ми използва очите на тялото, за да види отвъд. Да намери добротата в хората. Да види България по един съвършено нов начин. Изпълнена със светли души, независимо каква роля са решили да играят.

И не казвам, че е лесно. Не, не е. Да погледнеш света около теб по този начин означава да вземеш ясното решение, че искаш да разбереш защо си роден точно тук, в това забързано време на промени. Означава да се научиш да изслушваш, разбираш и приемаш хората около себе си. Означава да поемеш отговорност за собствения си живот и това, че ти си този, който го изгражда във всеки един миг, чрез всяка една мисъл, чувство и действие. А това тежи. Много е лесно да се оправдаваме със заобикалящата ни среда. Но така не правим нищо повече от това да отдаваме свободната си воля на външните обстоятелства. А тази воля се гради навлизайки навътре в пространството на мисли и отвъд него, осъзнавайки дълбоко наложени програми за това как „трябва“ да живеем живота си.

Най-лесно е да видим грозното. Но то е там, за да ни научи да прозрем, че чрез него имаме възможност истински да оценим красивото. Онова, което съществува отвъд концепциите, които сами сме си наложили. Онези за „добро“ и „зло“.

Най-лесно е да се качим на самолета в търсене на щастие извън пределите на родината, в която за пръв път сме вдишали. Правил съм го много пъти без да поглеждам назад. Докато не осъзнах, че щастието е било и винаги ще бъде вътре в мен. Щастие, което никой не би могъл да ми отнеме. Щастие, чрез което мога да творя в изобилие от благодат и хармония. Разбирайки и осъзнавайки защо съм тук.

Днес голяма част от нас живеят безцелно. Лутат се из света около тях търсейки начини за физическо оцеляване и задоволяване на първични нужди. Съгласен съм, че без храна и вода не можем да съществуваме кой знае колко дълго време. Но тези основни потребности са лесни за набавяне, стига да успеем да видим отвъд наложените ни стандарти за това какво „трябва“ да представлява съвременното съществуване.

Човек винаги е бил в състояние да произвежда сам храната си. И това е нещо повече от нормално. Но ние искаме да ни е лесно. Искаме някой друг да свърши цялата работа вместо нас. Защото не желаем да приемем, че е нужно да поемем отговорност за самите себе си и собствения си живот.

Изживях една четвърт от живота си извън България. Пропътувах милион километра, за да бъда на колкото се може повече места. Видях хиляди такива, които докосваха сърцето ми, но не по начина, по който ме докосват езерата на Рила, Родопските масиви, Стара планина, Сливенския балкан или малкото кътче земя на село с неговите черешови дървета и плодове на пресни ягоди.

Защото всеки един от нас има специална връзка с мястото, където е роден. И тук не говоря за държави, а за земята с уникалната енергия, която носи. И независимо дали се намираме на хиляди километри от нея или сме на метри отвъд границите й, нещо в нас започва да копнее да се върнем там. Можем да подтискаме това желание години наред, замействайки го с моментното удовлетворяване на основните ни нужди. Но то остава завинаги в нас и неминуемо някой ден се връщаме.

За да разберем, че има и друг начин на съществуване. Този, в който съзнателно започваме да създаваме действителността около нас. Независимо от това какво сме смятали за възможно или не. Защото начин винаги има, но ние се стремим към бързото и лесното, отбягвайки пътят „постлан с тръни“, който води към собственото ни израстване и себеосъзнаване. Защото тръните бодат, но без тях не бихме могли да достигнем да розовите цветове и да вдъхнем от тяхното нежно ухание.

България тупти в ритъма на моето сърце.

Източник: Drugata-realnost

 



Теми   България | щастие

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.